Рей Бредбъри - Хайде всички да убием Констанс

И ето, че сега бях тук, в огромната гробница под пирамидата, където винаги съм искал да бъда. Ако повдигнех килимите на пътеката, щях да намеря изгубените фараони, погребани с пресни самуни хляб и свежи стръкове лук; храна за дългото пътуване нагоре по реката към Вечността.

Никога не бива да го разрушават, рекох си. Аз трябва да бъда погребан тук.

— Това не ти е гробището „Грийн Глейд“ — рече старият восъчен китаец, стоящ недалеч от мен.

Явно бях проговорил на глас.

— Кога е бил построен театърът? — прошепнах едва.

Той явно чакаше случай, за да се отприщи:

— През 1921 г., един от първите. Тук нямаше нищо — само палмови дървета, ферми, няколко къщи, прашна главна улица и малки бунгала, построени, за да примамят Дъглас Феърбанкс, Лилиан Гиш и Мери Пикфорд. Радиото беше просто дървена кутия с бакелитени слушалки. Никой не можеше да чуе бъдещето на него. Откриването бе мащабно. Хората идваха пеша, или с автомобили от север, откъм Мелроуз. В събота вечер се събираха истински пустинни кервани от филмови фанатици. Холивудското гробище още не беше започнало да се пълни, един от първите му клиенти беше Рудолф Валентино със своя перитонит през 26-а. На премиерата на Грауман, Луис Майер пристигна право от зоологическата градина на Селиг в Линкълн Парк. Ето къде се появи лъвът в емблемата на „Метро Голдуин Майер“. Страховит, но без зъби. Имаше трийсет танцьорки. Уил Роджърс показа каубойски номера с ласо, а Трикси Фриганца изпя няколко от знаменитите си песни. Слез долу, заври си носа в старите гримьорни в сутерена и ще откриеш още останало бельо от онези девойчета, които примираха от любов по Лоуъл Шърман. Докаран мъж беше, с мустаци, но ракът го повали през 34-а. Слушаш ли ме изобщо?

— Клайд Ръстлър — изломотих.

— Мили боже! Него пък кой го помни! Виждаш ли ей онази стара операторска кабина там горе? Погребаха го жив в нея през 29-а, когато построиха новата, на втория балкон.

Загледах се в призраците на мъглата, дъжда и снега, на Шангри-Ла, търсейки Върховния Лама.

— Няма асансьор — добави безплътният ми приятел. — Дотам са двеста стъпала!

Доста дълго изкачване, без шерпи, до междинното фоайе и мецанина, а след това до втория балкон и до още един след него, посред три хиляди места. Как се угажда на три хиляди клиенти, зачудих се аз. Но ако успееш да заинтригуваш осемгодишните хлапета така, че да не пикаят по три пъти на прожекция, значи си успял!

Потеглих нагоре.

На половината път седнах да почина, запъхтян, сякаш от дете внезапно се бях превърнал в старец.

Най-сетне преодолях отвесната стена на връх Еверест и почуках на вратата на старата прожекционна.

— Този ли е, за когото си мисля? — извика отвътре ужасен глас.

— Не — отвърнах. — Просто най-обикновен зрител, завърнал се след четирийсет години.

Това беше гениална идея, да заложа на картата на миналото.

Ужасът в гласа се поуталожи.

— Каква е паролата?

Отговорът се откъсна сам от езика ми:

— Том Микс и неговият кон, Тони. Хут Гибсън. Кен Мейнард. Боб Стийл. Хелън Туелвтрийс. Вилма Банки…

— Достатъчно.

Мина доста време, преди отвътре да се разшава нещо като гигантски паяк. Вратата изскърца и през процепа й надникна сребриста сянка, жива метафора на черно-белите фантоми, които бях виждал да трептят по екрана преди половин живот.

— Никой не идва тук горе — каза много, много старият мъж.

— Съвсем никой?

— Жива душа — отвърна силуетът със сребриста коса, сребристо лице и сребристи дрехи, изтънели от седемдесетте години живот в тази наблюдателница, откъдето десетки хиляди пъти бе гледал надолу към нереалността. — Никой не знае, че съм тук. Дори и аз.

— Но ти си тук. Ти си Клайд Ръстлър.

— Така ли? — за миг ми се стори, че ей сега ще опипа тирантите и вехтите си ръкавели, за да провери. — А ти кой си? — проточи врат през прага като костенурка от корубата си.

Казах му името си.

— Никога не съм те чувал. Един от тях ли си? — Той метна поглед към празния екран долу в ниското.

— От мъртвите звезди ли?

— Те понякога се качват тук. Дъглас Феърбанкс намина снощи.

— Почукал е на вратата ти? Самият Зоро, Д’Артанян, Робин Худ?

— По-скоро подраска . Да си мъртъв си има своите затруднения. Е, ще влизаш, или не?

Бързо пристъпих напред, преди да му е дошло друго настроение.

Прожекционните апарати стояха, вперили взор в пустотата, в стаичка, наподобяваща китайска гробница. Въздухът бе пропит с прах и остър мирис на целулоид. Имаше само един стол, разположен между двата апарата. Както сам бе казал, тук никога не идваха гости.