Рей Бредбъри - Хайде всички да убием Констанс

Аз поклатих глава.

— Значи да тръгвам?

— Тръгвай.

И тя пое.

Описа зигзаг по паважа — десетина бързи стъпки надясно, после десетина наляво и накрая последна серия към трета плоча с отпечатъци, върху която замръзна, сякаш бе настъпила мина.

На улицата изсвири клаксон и отвлече вниманието ми. Когато върнах поглед обратно, една сянка изчезваше във входната врата на „Грауман“.

Преброих до десет, за да й дам преднина, после се наведох, за да вдигна мъничките обувки, които бе оставила в отпечатъците си. Отидох да погледна първата плоча, към която се бе насочила. Сали Симпсън, 1926. Името звучеше просто като ехо от едно изгубено време.

Спрях се и пред втората. Гъртруд Ерхард, 1924. Още по-блед призрак от миналото. И накрая третата, последна, почти пред вратата. Доли Доун, 1923. Почувствах се като Питър Пан в Небивалата земя. Доли Доун? Мимолетна мъгла от години ме докосна и аз почти си спомних.

— По дяволите — прошепнах. — Няма начин.

И се приготвих да вляза в бутафорния китайски дворец на чичо Сид, който щеше да ме погълне на една голяма, мрачна драконовска хапка.

Точно пред пурпурните врати се спрях, защото отново чух думите на отец Ратиган: „Печален избор!“ толкова ясно, сякаш ги бе извикал в ухото ми.

Което ме накара да извадя Книгата на Мъртвите на сестра му.

Досега бях търсил само имена; сега потърсих място. И го намерих, под буква „Г.“ Грауманов театър. Последвано от адрес и име: Клайд Ръстлър.

Стига, рекох си, Ръстлър се бе оттеглил от актьорската кариера още през 20-те, след като бе работил с Грифит и Гиш и името му бе замесено в случая с Доли Димпъл, открита мъртва във ваната си. А ето, че сега възкръсваше на този булевард, където те погребваха без предупреждение и те изтриваха от историята по същия начин, както добрият чичко Сталин бе изтривал старите си другари с оловна гумичка.

И — сърцето ми подскочи — около името му имаше червена линия и двойно кръстче.

Ратиган… аз се взрях в тъмното отвъд червената врата.

Ратиган, да, но Клайд Ръстлър, ти също ли си тук? Пресегнах се и улових месинговата брава, когато нечий глас зад мен мрачно промълви:

— Вътре няма нищо за крадене!

Обърнах се и видях измършавял бездомник, облечен в различни нюанси на сивото, който сякаш говореше на вселената. Той улови погледа ми.

— Давай — помръднаха беззвучно устните му. — Няма какво да загубиш.

Затова пък мога много да спечеля, мина ми през ума. Но откъде да започна да разкопавам тази огромна китайска гробница, пълна с примигващи черно-бели ленти, птичарник от сновящи из въздуха птици, сноп от фойерверки, рикоширащи в ненаситната паст на екрана, бързи като спомени, мимолетни като угризения на съвестта?

Бездомникът стоеше, за да види как ще се самоунищожа с усилие на паметта. Аз кимнах. Усмихнах се.

И също така нетърпеливо, както Ратиган, потънах в мрака на сградата.

Във фоайето ме очакваше замразена армия от китайски работници-кули, наложници и императори, облечени в древни восъчни одежди, манифестиращи за никъде.

Една от фигурите ми намигна — „Е?“

Става все по-хубаво, помислих си. Лудница отвън, лудница отвътре, а сред всичко това Клайд Ръстлър, гниещ някъде към деветдесет и петата си година.

Времето се измести. Ако се покажех обратно навън, щях да видя дузина автокина и чевръсти сервитьорки на ролкови кънки, разнасящи сандвичи между колите.

„Е?“ настоя отново китайският восъчен манекен.

Минах бързо през първата входна врата и надолу по пътеката под балкона, откъдето се вторачих нагоре.

Това беше голям, тъмен, подводен аквариум. Човек лесно можеше да си представи хилядите филмови призраци, сепнати от шепота на изстрели, издигащи се, за да обсипят като снежинки тавана и да изчезнат през вентилационните отвори. Тук невидимо плуваше белият кит на Мелвил, носеха се пиратски кораби, преминаваше „Титаник“. Също и бунтовният „Баунти“, вечно плаващ и никога недостигащ пристанище. Фокусирах погледа си върху няколкото реда балкони, които навремето се наричаха „негърският рай“.

Господи, помислих си, отново съм тригодишен.

Това бе годината, когато китайските приказки витаеха край леглото ми, прошепвани от любимата ми леля, когато смятах, че смъртта е просто нещо като вечна птица, или кротко куче на двора. Тепърва предстоеше дядо ми да легне в ковчега си в погребалното бюро, а Тутанкамон да стане от своята гробница. Защо е толкова прочут, питах аз? Затова, че е останал мъртъв четири хиляди години. Майчице, как ли е успял?