Рей Бредбъри - Хайде всички да убием Констанс

Кръмли едва ме удържаше да не скоча от колата, за да спася „ПОБЕДА В ЕВРОПА“, „ХИТЛЕР МЪРТЪВ В БУНКЕРА СИ“, или „ЕЙМИ ВИДЯНА КРАЙ МОРЕТО“ 6 6 Ейми Макферсън (1890–1944), известна още като „Сестра Ейми“ — евангелистки проповедник и медийна знаменитост от 20-те и 30-те години на миналия век. — Б.пр. .

— Кротко! — дръпна ме за лакътя той.

— Но виж какво правят с всички тези безценни неща! Пусни ме, дявол те взел!

Успях да се изплъзна навън и да грабна две или три заглавни страници.

На една от тях Рузвелт тъкмо бе избран, на друга мъртъв, а на трета преизбран. Имаше също снимки на Пърл Харбър и на Хирошима по изгрев-слънце.

— Божичко — прошепнах, притискайки безценните листове до ребрата си.

Кръмли пък взе „АЗ ЩЕ СЕ ВЪРНА“, КАЗВА МАКАРТЪР.

— Разбирам гледната ти точка — рекох. — Може да е бил копеле, но все пак е най-добрият император в историята на Япония 7 7 Ген. Дъглас Макартър (1880–1964) приема капитулацията на Япония през 1945 г. — Б.пр. .

Момъкът, управляващ мрачната жътварка, я беше спрял и ни оглеждаше като допълнение към останалия боклук.

После даде газ отново и Кръмли и аз отскочихме назад. Той мина покрай нас, проправяйки си пъртина до камион, вече натоварен с МУСОЛИНИ БОМБАРДИРА ЕТИОПИЯ, ДЖАНЕТ МАКДОНАЛД СЕ ОМЪЖВА и АЛ ДЖОЛСЪН МЪРТЪВ.

— Това е пожароопасно, да знаете! — извика Кръмли.

Обемистата кофа се вдигна и изсипа още половин век история в каросерията.

— Стари вестници и суха като барут трева — рекох унесено. — Мили боже, представяш ли си…

— Да си представям какво?

— Ако някога в бъдещето хората използват вестници и книги, за да палят огньове?

— Че те го правят и сега — отбеляза Кръмли. — Още като бях малък, татко пъхаше вестници под дървата в печката и после драсваше клечката.

— Добре, ами книгите ?

— Не вярвам някой да е толкова глупав, че да използва книга за подпалки. Чакай, имаш такъв вид, сякаш се каниш да напишеш десеттонна енциклопедия.

— Не — отвърнах. — Може би просто разказ, в който главният герой мирише на керосин.

— Голям герой, няма що.

Крачехме из бойно поле, обсипано с останките от дни, нощи, години и десетилетия. Хартията шумолеше като слама под нозете ни.

— Като при Йерихон — казах аз.

— Остава само някой да надуе тръбите.

— Или да закрещи. Напоследък някой доста покрещя. Както тук, при Тутанкамон, така и при Кралица Калифия.

— Не забравяй и отец Ратиган — добави Кръмли. — Констанс не се ли опита да срине и неговата църква? Но по дяволите, виж, ние стоим на Омаха Бийч в Нормандия, върху военния кабинет на Чърчил, хванали в ръка проклетия чадър на лорд Чембърлейн. Не усещаш ли как всичко това попива в теб?

— И още как. Чудя се как ли се е чувствал старецът в последната секунда, когато се е удавил в този потоп. Фалангистите на Франко, хитлеровата младеж, комунистите на Сталин, детройтските бунтове, кметът Ла Гуардия зад бюрото си. Ама че смърт!

— Зарежи, погледни тук!

Останките от погребалния одър на Кларънс Ратиган стърчаха сред плющящите на вятъра СРИВ НА ФОНДОВАТА БОРСА и БАНКИТЕ ЗАТВАРЯТ. Взех последна страница. Беше театрална, а в средата й танцуваше Вацлав Нижински.

— Двама чалнати — каза Кръмли — Нижински и старият Ратиган, всеки от тях посвоему.

— Пипни се по очите.

Той го стори и върховете на пръстите му се измокриха.

— Хайде да вървим — рече. — Това тук е проклето гробище.

Слязохме от хълма и се насочихме към брега.

Той ме докара до бунгалото ми край морето. Отново валеше, а океанът се надигаше така, сякаш заплашваше да ни залее през нощта, да донесе буря, която да почука на вратата и да докара Констанс, мъртва, и другия Ратиган, също мъртъв, да помете всичко и да остави след себе си само пясък и водорасли. Отидох до стената и свалих оттам закачените вестници.

Кръмли подпря бутилка водка до леглото ми, остави лампите светнати и каза, че по-късно ще мине да провери дали душата ми е още на мястото си. После запали колата и си тръгна.

Чух по покрива да тропат едри капки, като барабанящи пръсти по капака на ковчег. Обадих се на Маги през цял континент от дъжд.

— Защо ми се струва, че някой плаче край теб? — попита тя.

Слънцето отдавна бе залязло, когато телефонът иззвъня.

— Знаеш ли кое време е? — попита Кръмли.

— О, боже, вече се е мръкнало!

— Явно не ти се отразява добре, когато хората мрат покрай теб. Свърши ли вече с хлипането? Не мога да понасям истерични хълцащи сестри или извънбрачни синчета, стиснали носни кърпички.