Рей Бредбъри - Хайде всички да убием Констанс

— Неин приятел ли си?

— Не, отче.

— Добре! — Той леко се поотпусна. — Седни. Имаш пет минути. Кардиналът ме чака.

— Тогава по-добре вървете.

— Пет минути — повтори Констанс иззад маската на своя генетичен близнак. — Е?

— Току-що посетих…

— Калифия. — Той изпъшка със сдържано отчаяние. — Кралицата. Изпраща тук хора, на които не може да помогне. Тя има своя църква, различна от моята.

— Констанс е изчезнала отново, отче.

— Отново?

— Така каза Кралицата… тоест, Калифия.

Подадох му Книгата на Мъртвите. Той я взе и прелисти страниците.

— Откъде имаш това?

— Констанс ми я даде. Някой й я изпратил. За да я сплаши, нарани, или бог знае какво. Имам предвид, че само тя знае дали заплахата е сериозна.

— Смяташ, че може да се крие единствено за да вгорчи живота на всички ни? — Той помисли за секунда. — Аз самият съм раздвоен. Но в крайна сметка същите онези хора, които са изгорили Савонарола, сега го величаят. Днес си грешник, а утре току-виж си станал светец.

— Не забелязвате ли известни сходства, отче? — осмелих се да подхвърля аз. — Тази история се е повтаряла много пъти.

— Какво знаете за Флоренция през 1492, когато Савонарола накарал Ботичели да изгори своите картини?

— Това всъщност е единствената епоха, която познавам. Тогава Савонарола, сега Констанс…

— Ако Савонарола я е познавал, е щял да се самоубие. Не, не, чакайте да помисля. От сутринта не съм слагал троха в уста. Ето малко хляб и вино. Да се подкрепим, преди да съм паднал.

Добрият свещеник бръкна в долапа на ризницата, извади отвътре самун хляб и една кана и ние седнахме. Наля на себе си малка чаша, а на мен — голяма, която аз поех с удоволствие.

— Баптист ли сте? — попита той.

— Как познахте?

— По-добре да не казвам.

Обърнах съдържанието на чашата си.

— Можете ли да ми помогнете с Констанс, отче?

— Не. О, за бога, може би.

Той ми наля отново.

— Миналата нощ… възможно ли е ? Останах в изповедалнята до късно. Имах чувството, че… чакам някого. Накрая, към полунощ, една жена влезе вътре и дълго време мълча. Не се стърпях и я подканих, както Исус подканил Лазар. Тя се разплака и всичко се изля навън. Грехове на килограм, на самосвал, грехове от последната година, от последните десет, трийсет години — тя просто не можеше да се спре, трупаше още и още, ужасна нощ след ужасна нощ, докато накрая притихна и аз тъкмо се канех да й дам наставления за молитви, когато чух, че избяга. Надзърнах в отсрещната страна на изповедалнята, но там беше останал само мирис на парфюм. О, боже, боже.

— Парфюмът на сестра ви?

— На Констанс? — Отец Ратиган се смали в стола си. — Нейният, да, мътните го взели.

Миналата нощ, помислих си. Толкова скоро. Само ако Кръмли и аз бяхме дошли навреме.

— Да не закъснеете, отче — казах.

— Кардиналът ще почака.

— Вижте. Ако тя се върне, ще ми се обадите ли?

— Не — отвърна свещеникът. — Изповедта е не по-малко поверителна от визитата при адвокат. Толкова ли си съпричастен?

— Да. — Аз разсеяно завъртях халката на пръста си.

Отец Ратиган я забеляза.

— Съпругата ти знае ли за всичко това?

— Горе-долу.

— Звучи ми като доста гъвкав морал.

— Жена ми ми вярва.

— Жените имат това свойство, бог да ги поживи. И смяташ, че сестра ми си струва спасяването?

— Вие не смятате ли?

— Бога ми, вдигнах ръце от нея, когато каза, че дишането уста в уста било поза от Кама Сутра.

— Не ме учудва! И все пак, отче, ако се мерне отново, ще можете ли просто да наберете номера ми и да затворите? Аз ще разбера, че сигнализирате за пристигането й.

— Знаеш как да цепиш косъма на две. Дай ми телефона си. Вече виждам в теб не толкова баптист, колкото честен християнин.

— Дадох му своя номер, както и този на Кръмли.

— Само едно позвъняване, отче.

Той огледа листчето.

— Всички живеем на стръмен склон. Но като по чудо, някои от нас успяват да пуснат корени. Не се надявай прекалено, телефонът ти може и никога да не звънне. Но за всеки случай ще го дам и на помощничката си, Бети Кели. Ти защо правиш това?

— Понесла се е към ръба на скалата.

— Внимавай да не те отнесе със себе си. Срамувам се, че го казвам. Но като дете обичаше да кара кънки и да спира насред оживена улица. Просто за забавление.

Той ме фиксира с острите си като свредел очи.

— Чудя се, защо ли споделям с теб.

— Заради лицето ми.

— Моля?

— Лицето ми е такова. Гледам се в огледала и сам не мога да уловя изражението му, защото то вечно се променя. Нещо средно между младия Исус и Чингис хан. Направо побърква приятелите ми.