Рей Бредбъри - Хайде всички да убием Констанс

Минахме бавно покрай „Калахан и Ортега“ и лицето на Кръмли доби почти щастлив вид.

Преди душа, бирите и постелята аз забодох седем-осем вестникарски страници на стената над леглото си. Току-виж през нощта ме озареше някакво прозрение.

Всички имена, снимки и заглавия, малки и големи, бяха там, увековечени по своите тайнствени или прозаични причини.

— Ама че дивотия! — изсумтя Кръмли зад гърба ми. — Нима ще си общуваш с новини, които са били мъртви още в деня на отпечатването си?

— Кой знае, може до утре да се смъкнат от стената, да пропълзят под клепачите ми и да се залепят за креативната повърхност на мозъка ми.

— Креативна повърхност на мозъка! Краставици на търкалета! Да не би буквите и картинките през нощта да оживяват?

— Ако не опиташ, никога няма да разбереш.

— Чакай да си довърша бирата — надигна бутилката той. — Да знаеш, който си ляга с мишлета, се събужда с плъхове. — Погледът му обходи окачените снимки, имена и животи. — Констанс някъде там ли е?

— Да, но скрита.

— Хайде влизай в банята, а аз ще стоя тук да пазя некролозите. Ако случайно помръднат, ще викам. Какво ще кажеш за по една „маргарита“ преди сън?

— Най-сетне да кажеш нещо смислено — отвърнах.

Катедралата „Света Вибиана“ ни очакваше в центъра на Лос Анджелис. Към обяд се качихме в колата и се насочихме на изток, като избягвахме големите булеварди.

— Гледал ли си някога У. К. Фийлдс в „Ако имах един милион“? — попита Кръмли. Купи си няколко вехти таратайки и се забавляваше да блъска с тях невъзпитаните шофьори. Не е ли супер? Затова мразя магистралите. Падам си по пътното насилие. Ей, слушаш ли ме изобщо?

— Виж я ти Ратиган — промълвих. — А аз си мислех, че я познавам.

— Човече — засмя се добродушно Кръмли. — Ти не познаваш никого. Така и няма да успееш да напишеш велик американски роман, защото не виждаш по-далеч от носа си. Фантазираш си качества там, където ги няма и затова плодиш приказни принцеси и девствени пастирки. Но повечето писатели не умеят дори това, тъй че продължавай да пускаш розови сапунени мехури. Остави реалистите да се ровят в грубата същност на живота.

Останах мълчалив.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — излая той, но после смекчи глас. — Обичаш хора, които не заслужават да бъдат обичани.

— Като например теб ли?

Кръмли ме изгледа предпазливо.

— Е, аз не съм чак толкова лош. Вярно, имам куп трески за дялане, но инак не съм червив отвътре. Чакай! — той натисна спирачките. — Ето го и храмът божи!

Погледнах към катедралата, около която като в замръзнал кадър цареше мъртвешкото запустение на квартала „Скид Роу“.

— Няма ли най-сетне да построят нещо свястно тук — рекох, когато спряхме. — Е, идваш ли с мен?

— Ти луд ли си? Та мен ме изритаха от изповед още на дванайсет, когато си бях ожулил коленете в нечестиви занимания с жени.

— Смяташ ли някога пак да вземеш причастие?

— Когато легна да умирам. Хайде, скачай. От Кралица Калифия, та на Кралицата на ангелите.

Аз слязох от колата.

— Кажи едно „Аве Мария“ и заради мен — подвикна Кръмли подире ми.

Беше точно след пладне и катедралата пустееше, като се изключи една каеща се, чакаща край изповедалнята. Свещеникът се появи и й направи знак да влезе.

Лицето й потвърди, че съм на правилното място.

Когато тя си тръгна, аз се вмъкнах вътре и седнах в кабинката, с език, залепнал за небцето.

От другата страна на решетъчното прозорче помръдна сянка.

— Слушам те, сине мой.

— Прости ми, отче — изломотих. — Калифия.

Вратата от другата страна се отвори с трясък и ругатня. Аз също отворих своята. Отецът отскочи назад, сякаш го бях застрелял.

Беше като някакво ратиганско „дежа вю“. Но не под формата на стройно, петдесеткилограмово женско телце, запечатано в загоряла от слънцето кожа, а на забулен в расо, кльощав като телена закачалка свещеник, излязъл от флорентинския ренесанс. Костната структура беше като на Констанс, но плътта, опъната върху нея, бе мъртвешки бяла, а ненаситната жажда в тънките устни — не за кревати и греховни наслади, а за спасение. Това бе Савонарола, молещ несговорчивите небеса да простят гордата му суета. Но призракът на Констанс гореше в погледа му, надничаше от очните кухини на изпития череп.

Раздиран от емоции, отец Ратиган все пак ме намери достатъчно безобиден, като се изключи онази дума. Махна с глава към ризницата, въведе ме вътре и затвори вратата.