Костеливите черти насреща леко се отпуснаха.
— Нещо като аутистичен гений ?
— Почти. Веднъж погледнах хулиганчетата в училище не както трябва и те ме спукаха от бой. Та какво казвахте?
— Казвах ли нещо? А, да. Ако тази жена е била Констанс, макар гласът й да звучеше различно, тя ми даде нареждания. Представете си, да нареждаш на свещеник! Даде ми краен срок. Щяла да се върне след двайсет и четири часа, а дотогава аз трябвало да опростя всичките й грехове. Двайсетина хиляди на брой, или нещо от този род. Сякаш съм борса на едро за опрощения. Обясних й, че първо трябва сама да си прости, а после да поиска прошка и от другите. Бог те обича, рекох. „Не, не ме обича“, отвърна тя. И после изчезна.
— Дали ще се върне?
— Да, с крилца на раменете. Или с мълнии.
Отец Ратиган ме изпрати до входа на катедралата.
— И как изглежда тя? — попита. — Като сирена, подмамваща с песента си клетите обречени моряци, за да се удавят? Ти такъв моряк ли си?
— Не, отче, просто някой, който си пише с марсианците.
— Надявам се те да са по-щастливи от нас. Чакай! Мили боже, щях да забравя. Тя все пак каза нещо — че се присъединява към нова църква. И че можело да не идва повече да ми скверни ушите.
— Каква църква?
— Китайска. Китайска, а също на Грауман 4 4 Има се предвид „Китайският театър на Грауман“ (Grauman’s Chinese Theatre) — известен кинотеатър, намиращ се на Холивуд Булевард, Лос Анджелис, пред който има площадка с отпечатъци от ръцете и краката на знаменитости. — Б.пр.
. Ама че църква .
— За мнозина е такава. Ходили ли сте там?
— Да, за да гледам „Царя на царете“. Честно казано, площадката отпред ме впечатли повече от филма. Имаш вид, сякаш се каниш да хукнеш нанякъде.
— Да, отче. Към новата църква. Китайската. На Грауман.
— Пази се от плаващите пясъци на отпечатъците. Много грешници са затънали там. Кой ли филм дават сега?
— Сигурно „Джак и бобеното стебло“, с Абът и Костело.
— Печален избор!
— Печален — повторих аз и тръгнах.
— Внимавай за плаващи пясъци ! — викна отец Ратиган подире ми, но аз вече прехвърчах през вратата.
Докато прекосявахме града, бях като балон с горещ въздух, изпълнен с Големи Надежди 5 5 Алюзия с романа на Чарлс Дикенс „Големите надежди“. — Бел.ред.
. Кръмли постоянно ме ръчкаше с лакът, за да ме успокои. Но първо трябваше да стигнем до онази, другата църква.
— Църква — мърмореше спътникът ми. — Откога прожекциите с билетчета замениха Отеца, Сина и Светия дух?
— От времето на „Кинг Конг“, ето откога! От 1932-ра. Фей Рей ме е целувала по бузата.
— Направо ми се гади от теб. — Кръмли включи радиото.
„… днес следобед“, прозвуча гласът на говорителя. „Маунт Лоу е…“
— Тихо! — казах аз, а стомахът ми се превърна в буца лед.
„Смърт… полиция…“ продължаваше гласът. „Кларънс Ратиган… жертва…“ Тук сигналът за миг се изгуби в пращене. „Странен нещастен случай… жертвата задушена… стари вестници. Навярно помните инцидента с братята от Бронкс преди години, убити от паднали камари със стари вестници. Вестниците…“
— Изключи го.
Кръмли завъртя копчето.
— Нещастната изгубена душа — казах аз.
— Дали наистина е била толкова изгубена?
— Толкова, колкото е можела да бъде, без да напусне стопанина си.
— Искаш ли да минем оттам?
— Давай — отвърнах с подсмърчане.
— Ти дори не го познаваше — рече Кръмли. — Какво си се размекнал?
В подножието на Маунт Лоу стоеше самотен полицай на мотоциклет. Колегите му и колата от моргата явно вече се бяха изнесли. Кръмли свали стъклото на прозореца.
— Нещо пречи ли да се качим догоре? — попита.
— Само аз — рече ченгето. — Но тъкмо си тръгвах.
— Имаше ли репортери?
— Не, новината не си струваше.
— Има си хас — рекох аз и подсмръкнах отново.
— Добре, добре — изръмжа ми Кръмли. — Стискай зъби поне докато не потеглим.
Аз ги стиснах и се умълчах в седалката.
Мотоциклетът избръмча и се изгуби в далечината, а ние предприехме дългото следобедно пътешествие до руините на храма от Карнак, до унищожената Долина на царете, до изгубеното Кайро, както ги описвах аз, докато пъплехме нагоре.
— Лорд Карнарвън е изкопал един цар — казах — а ние закопахме друг. Аз самият не бих имал нищо против подобен гроб.
На върха на хълма не заварихме руини, а само една огромна пирамида от вестници. Из нея ровичкаше булдозер, каран от неграмотен младеж, който нямаше и представа, че мачка под колелата околосветския полет на граф Цепелин от 1929 година, отразен от медийната империя на Рандолф Хърст, изригванията на Маккормик в „Чикаго Трибюн“ от 1932 година Рузвелт, Хитлер, Бейби Роуз, Мари Дреслър, Ейми Макферсън — всички те биваха погребвани наново, замлъквайки завинаги. Изругах тихо.
Читать дальше