Пол Ливайн - Излъжи ме два пъти

— Алчност — повтори баба и поклати глава.

— Именно — каза Чарли. — Както е попитал Вергилий, „Quid non mortalia pectora cogis, auri sacra fames?“

— Уместен въпрос — съгласих се аз.

— Към какво ли не тласка сърцето човешко проклетата жажда за злато? — преведе Чарли.

— А, тъкмо се сетих — казах аз. — Като ми заздравее рамото, ще отскоча за малко до Колорадо.

— На ски ли? — попита баба.

— Не съвсем.

— Да се катериш по ледниците? — предположи Чарли.

— Не, стар съм вече за тия работи.

Мълчанието увисна като албатрос, който се рее по вятъра.

— И от къде на къде жаждата за злато ще ти напомня, че трябва да ходиш до Колорадо? — попита подозрително баба.

— В мината, когато Сребърната кралица рухна, аз скочих от нея точно преди експлозията.

— Знам — каза баба. — Вече ми го разказа почти толкова пъти, колкото онази история на доктора как крабовете откраднали пръстен от един труп в крайбрежните гъсталаци.

— Когато паднах, посегнах да се подпра, ръката ми хлътна в главата на кралицата и докосна нещо… не знам, нещо лепкаво и гъбесто.

— И какво?

— Ами… и Симарон, и Шушумигата разправяха, че главата и горната част на тялото са изваяни от онази масивна буца чисто сребро. Една година преди изработването на статуята група миньори изкопали от мината „Моли Гибсън“ в Смъглър Маунтийн парче — всъщност цяла канара — самородно сребро с тегло деветстотин седемдесет и шест килограма. Най-чистото сребро, най-голямото самородно парче, откривано някога. Цял век мълвата разказва, че статуята била изваяна от това парче, но ако беше вярно, главата нямаше да е куха.

Баба вдигна тъмните очила на челото си и ме огледа строго.

— Продължавам да слушам, но не разбирам какво общо има това с ходенето ти в Колорадо.

— Когато ме изписаха от болницата, проверих това-онова. В библиотеката всички стари вестници потвърждават каквото ви казах: един тон чисто сребро, статуята и тъй нататък. Но в градското историческо дружество има съхранени записки от занаятчиите, които изработили Сребърната кралица, а те си водели сметка за всички използвани материали, включително сто и седемдесет килограма папиемаше.

— И какво? — попита баба.

— Точно в това ми хлътна ръката. Натъпкали са онази хубавица с папиемаше, а отгоре са сложили тънък слой сребро!

— Ами вземи да напишеш статия за „Нешънъл Джиографик“. Какво общо има това с теб?

— От онази грамадна буца сребро няма и помен. Прерових всички архиви. Всяко голямо събитие в мините се отразявало най-съвестно. Щеше да бъде изключителна новина, ако среброто е било претопено, продадено или изложено в някой музей, но то просто изчезнало от лицето на земята.

— Или обратно в нечия мина — обади се Чарли.

— Точно така. Може би същият онзи човек, който задигнал от музея Сребърната кралица, е прибрал и буцата в мината. А може да е в „Моли Гибсън“ или кой знае къде.

Баба издърпа въдицата си и откри, че парчето октопод липсва.

— Само не ми казвай, че ще го търсиш. Не и след всичко, което преживя.

— Имам карти, планове, стари миньорски дневници — казах аз.

— Че откъде?

— Купих ги. Всъщност купих акциите на Симарон.

— Ама че глупава…

— Не, чуй ме, бабо. Съдът разпредели парите на компанията между акционерите, паднаха им се по трийсет цента за долар. Акциите на Симарон бяха наследени от Джоу-Джоу и тя ги притежаваше в момента на своята смърт.

— Искаш да кажеш, че е убила мъжа си и получава имуществото му? — попита баба с праведен гняв.

— Получи го и не й беше отнето, защото изобщо не я обвиниха в убийството на Симарон. Съдът в Колорадо обяви акциите за продан. Никой не ги искаше и аз ги купих — седемдесет на сто от компанията — за сто долара. Преди това вече имах още десет на сто.

— Не говориш сериозно, Джейкъб. За какво ти е тая компания? Над нея тегне проклятие.

Баба ме нарича с цялото име само когато е разстроена.

— Чакай сега, не става въпрос за парите. То е като игра, като лов на съкровища. Намираш стари карти и дневници отпреди сто години и знаеш, че нейде под земята лежи съкровище. И някак изведнъж те прихваща.

— Аха — каза тя с нескрито съмнение.

— Та си рекох, може пък и Кип да дойде с мен. Тамошното училище му хареса. Кой знае, може и да намерим онова парче сребро, както Симарон намери Сребърната кралица.

Баба и Чарли дълго мислиха. Накрая баба каза:

— Безполезно е да разубеждаваш Джейкъб за каквото и да било. Голям инат има туй момче, един господ знае на кого се е метнало.