Пол Ливайн - Излъжи ме два пъти

Втурнах се към площадката, прелетях с плонж над нея и паднах в тунела точно когато хоризонталната греда се сгромоляса на пода, а след това сякаш цялата планина рухна в залата. След секунди хиляди тонове скала запечатаха отвора. Аз лежах в тунела и чувах гръмотевичен тътен само на няколко метра от мен. Подът трепереше, черната вода се люшкаше, а планината кашляше, храчеше и се наместваше. Когато шумът стихна и трусовете отминаха, всичко свърши. Планината бе взела своето.

— Разправял ли съм ви за случая с общинския съветник от Хаялеа, който една сутрин излязъл да си прибере пощата, а от кутията му се озъбил човешки череп?

Чарли Ригс е цар на интересните уводи.

— Наскоро не си, Чарли — казах аз.

— Млъквай, Джейк — скастри ме баба. — Слушай доктора и може да научиш нещо. А пък като стана дума, не режи октопода толкова едро. Такава примамка става само за кит.

— Косатка или Моби Дик? — попита Кип.

Бяхме закотвили на дълбокото близо до Спениш Харбър Кий, малко на юг от големия мост. През зимата мястото е добро за лов на жълтоперки, които, за разлика от своите братовчедки червеноперките, по-лесно кълват на блесна и по-рядко се крият из дупките. Чарли Ригс ни докара с пикапа — същия, с който едва не прегазил човека от прокуратурата. На минаване през Исламорада закачихме бабината каравана с моторницата отгоре и продължихме през Лоуър Матакумбе Кий, Конч Кий и Бърнт Пойнт, пийнахме по една студена бира в Маратон, после хванахме моста за Баия Хонда Кий, където пуснахме лодката на вода и едва не вкарахме пикапа след нея.

Знам, че около нашите островчета се вдига страхотна реклама, знам, че са пренаселени и не можеш да минеш километър по шосе номер едно, без да срещнеш лъскав търговски център със задължителни щандове за тениски и сувенири, но все пак те са си нашите островчета, където слънцето изгрява от Атлантика и залязва в Мексиканския залив, където понякога можеш да си побъбриш с пеликан или да зърнеш как елен пробягва през магистралата. Бродът на дядо Господ — тъй ги беше нарекъл веднъж местният спортен журналист Едуин Поуп, и на мен ми харесва.

— Та, казвам ви — продължи Чарли, — излиза съветникът и заварва в кутията онзи череп, разцепен кокосов орех, обезглавено пиле и четиринайсет цента, завити в бяло платно.

— Дар от някой спонсор за изборите — обадих се аз. — Малко необичайно, но може пък тъй да го правят в Хаялеа. А и сигурно нарушава пощенския правилник.

— Някоя смахната секта — предположи баба.

— На мен ми прилича на „Черната меса“ с Борис Карлов — каза Кип.

Чарли закрепи на кордата трийсет грама олово и пусна въдицата към дъното. Не си падаше много по риболова, но страшно обичаше да разказва.

— В известен смисъл всички сте прави. Беше церемония на сантерийската секта — удивителна комбинация от африкански ритуали и католицизъм. Те смятат едно от своите божества, Бабалу-Ай, за въплъщение на свети Лазар, Огун е свети Петър и тъй нататък. Чрез черната магия искали да урочасат съветника, който гласувал да се забранят животинските жертвоприношения в рамките на града.

— Сега си спомням — казах аз. — По-късно Върховният съд реши, че щом Кей Еф Си може да коли пилета, значи и църквата има същото право. Ами човешкият череп?

— Уместен въпрос, всъщност единственият въпрос, който тревожеше властите, тъй като законът не забранява да урочасваш противника си.

— Напомни ми го, когато пак имам дело срещу Ейб Соколов.

Чарли се изкашля и продължи:

— Както и да е, твърде много човешки кости и черепи взеха да се мяркат по сантерийските церемонии и полицията заподозря най-лошото.

— Човешки жертвоприношения — казах аз и се помъчих да заметна въдицата странично. Другояче не можех с незаздравялата рана на рамото. По едно време бях опитал да мятам с лява ръка и едва не извадих окото на баба.

— Така подозираха отначало местните полицаи, защото нямаха опит в тия работи. Оказа се, че колят доста пилета и кози, но не закачат хората. Крадяха човешки кости от гробищата.

— Еха-а, „Нощта на живите мъртъвци“ — обади се Кип.

— Постоянно ни пращаха в моргата пакети с етикет „неидентифицирани човешки останки“. Разпознахме някои и ги върнахме по ковчези и гробници. Крайно неприятно за роднините.

— Да, сигурно не е много весело да видиш пищяла на чичо си Хари във вещерския казан.

Всички се позамислихме, после аз метнах зад борда буца замразена примамка с надеждата да подмамя плахите червеноперки от техните скривалища.