Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Аха…

— Именно, но тогава не погледнах така на предложението. Дадох му половин милион долара и ежемесечно куриер ми носеше дивидент в кеш. Прехвърлях парите на Бероун, който ги изпращаше зад граница срещу такса и там ги инвестираха в някаква компания.

— Искаш да кажеш, че е изпирал парите?

— Да, мисля, че му казват така.

— Намирисва ми на лихварство или наркотици. Нищо друго не може да донесе голяма кешова възвръщаемост на инвестиция.

— Става дума за десет процента месечно.

— Знам, че е много, Ванс, но ако Бероун се е занимавал с лихварство, печалбата е десет процента седмично!

— Тъпо е, знам. Само че след няколко месеца вложих още един милион долара.

— Дърпали са те все по-навътре в блатото, Ванс.

— Да, затъвах все повече. Когато казах на Они, че няма да стана лице на банката му, че подавам оставка от борда на директорите и че изтеглям всичките си активи там, след няколко дни пак се появи Бероун.

— Май се досещам какво следва.

— Вероятно. Уведомих го, че се оттеглям от инвестиционната му схема. Но той ми каза, че не мога да го направя, защото ако съм го сторел, щял да има неприятности с данъчните и че за участието ми щяло да се разчуе. Ядосах се много и… може да се каже, че го изхвърлих от кабинета си на улицата. Готвех се да се обадя на моя адвокат, когато ми позвъни Дейвид Стърмак. Помоли ме да изчакам едно денонощие и да му дам шанса да оправи нещата, без да се вдига шум и така, че всички да са доволни. Съгласих се. Това беше около един часа на обед. По-късно следобеда на същия ден отвлякоха Арингтън. Първото телефонно обаждане беше в шест вечерта.

— Нека позная — предложи Стоун. — Стърмак и Иполито не могат да бъдат уличени, че имат пръст в цялата тази история, а ако някой го стори, те могат направо да отрекат всичко и в крайна сметка ще имаме твоята дума срещу тяхната.

— Разбрах това, когато ми се обадиха за пръв път и тогава реших да взема нещата в ръцете си.

Стоун слушаше всичко това с тягостното усещане, че най-лошото тепърва предстои.

— И какво направи? — попита той.

— Първо, говорих с Лу Регенстайн и му казах, че възнамерявам да се боря с тези хора. Той не възрази, защото в крайна сметка атаката беше и срещу него и студиото му, а той не е от хората, които си хвърлят картите. Предложи ми да говоря с Били О’Хара, който е шеф на вътрешната охрана в студиото.

— Чувал съм за него — каза Стоун.

— Били ме изслуша със съчувствие, но аз бях изненадан, че като бивш полицай не настоя веднага да се обадя в полицията и ФБР.

— И аз съм изненадан.

— Помня, че това бе първото, което ти ме посъветва — каза Ванс. — Очаквах същото от Били, но той не обели и дума по въпроса.

— Какъв съвет ти даде?

— Предложи ми да оставя всичко на него, като го упълномощя да контактува с похитителите и да преговаря за акциите.

— О’Хара акционер ли е?

— Незначителен — той е един от ценните за студиото акционери, които имат малък, практически нищожен дял.

— Продължавай.

— При следващото обаждане на похитителите им казах, че от мое име с тях ще преговаря Били и така се започна: Били се срещна с тях и ми донесе куп предложения. Ставаше дума за откуп от един милион долара — той знаеше, че мога да си го позволя — продажбата на акциите ми, оставянето на парите ми в ръцете на Бероун, дори влагането на допълнителни суми, и…

— Приемане предложението да станеш лице на „Сейф Харбър“ и да останеш в борда — довърши Стоун. — Сега вече е ясно кой е замесен: Иполито, макар и не задължително Стърмак.

— Може и така да е, но той може да стане обвиняем само при определени условия.

— Какви условия?

— Да се превърна в главен обвиняем срещу Иполито и да се съглася да дам показания срещу него в съда. Само че аз веднага трябва да ти заявя, че никога няма да го направя. Единственият начин да ми окажат натиск беше чрез заплаха срещу безопасността на Арингтън, но сега тя е на сигурно място и този механизъм не действа.

— Но, Ванс…

— Няма „но“. Аз няма да допусна да бъда публично замесен в тази история и толкова! Залогът за мен е недопустимо голям.

— Ти забравяш нещо, Ванс — те все още разполагат със силни средства за натиск срещу теб.

— За какво говориш?

— За „инвестицията“ при Бероун.

— Ще отрека. Забравих да ти кажа, че не съществува договор и не съм подписвал нищо. Просто трябва да се примиря със загубата на милион и половина и образно казано, да си измия ръцете.

— Няма да стане толкова лесно, Ванс.