Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Знаех, че ще го направиш, Стоун!

— Не съм казал, че мога да го направя. Споменах за микроскопичен шанс. Но това предполага, че ще трябва да разкажеш всичко пред данъчните и ФБР.

— Съгласен съм, при положение че няма да стигне до вестниците.

— И означава, че ще трябва окончателно да се простиш с онзи милион и половина.

— Трябва ли наистина? — жално го погледна Ванс.

— Трябва! И не можем да пренебрегнем възможността федералните да те призоват да дадеш показания под клетва.

— Ще се позова на Петата поправка! — възмутено заяви Ванс.

— Ванс, това гарантирано ще срине репутацията ти.

— О! — беше реакцията му.

Стоун се бе надявал да разкрие пред Ванс истината за онова, което му предстои, но не беше сигурен, че е успял. В края на краищата, този човек беше филмова звезда.

Ванс легна да дремне в апартамента си, а Стоун се залови да анализира ситуацията. Разполагаше със свидетел, нещо повече — обвинител, човек, който знае какви неща се вършат в империята на Иполито, но не желае да дава показания в съда. На всичко отгоре, след като бе приел — макар и в известна степен — да бъде адвокат на Ванс, той бе загубил част от убедителността си, като например заплахата да разкаже на таблоидите какво му е известно за делата на кинозвездата. Налагаше се да „продаде“ част от Ванс на федералните и вече беше време да види какво могат да му предложат те в замяна. Обади се на Хенк Кейбъл във ФБР.

— Здрасти, Хенк, Стоун Барингтън е.

— Здрасти, Стоун.

— Нещо ново?

— Хванал съм няколко специалисти по кодове да обработят натрупания материал от подслушването на „Бероун Файненшъл“, но даденото ни разрешение е на път да изтече, а още до никъде не сме я докарали и не съм сигурен, че разполагаме с достатъчно уличаващ материал, за да искаме удължаване на срока.

— Може би ще мога да помогна.

— Надявах се на нещо такова. Тук сме забили в първа глуха и ако момчетата не изчовъркат нещо от кодираните разговори… направо не знам.

— Познаваш ли в Ел Ей някакъв… примерно главен данъчен инспектор.

— Да, често се чуваме с един приятел.

— Бих желал да се видя днес с двама ви, колкото е възможно по-рано.

— Задръж така, Стоун, и ще проверя по другата линия каква е ситуацията.

— Добре. — Стоун изчака около две минути.

— Там ли си още?

— Ти как мислиш?

— Какво ще кажеш за един делови обяд? Ти черпиш.

Стоун му даде номера на апартамента си в „Бел Еър“.

— След час?

— Става.

Стоун затвори и се обади на Рик Грант.

— Рик, имам уговорка за обяд с Хенк Кейбъл и данъчен инспектор. Искаш ли да присъстваш и ти в апартамента ми?

— Разбира се. Какво се е случило?

— Мисля, че ще има и нещо за теб във всичко това, но трябва да те предупредя — федералес ще намажат най-много.

— Ами то това си е ясно по принцип, не разбрах кое му е новото.

— Можеш ли да дойдеш след един час?

— Мога, но бих искал преди срещата да науча какво се е случило.

— Това в момента не е от голямо значение. От теб очаквам само да си тук, да слушаш внимателно и да ме подкрепиш, когато се наложи.

— Ще слушам и ще те подкрепя, но ако започваме да действаме официално, ще трябва да защитавам и интересите на отдела.

— Не знам дали това ще ти прозвучи утешително, но мога да те уверя, че отделът ти ще получи повече признание, отколкото биха ви дали федералните, ако не бяхте забъркани в цялата история от началото й. Аз поне вече имам нещо, което знам, че те искат. Остава да разберем колко силно го желаят.

— Окей, ще ти се доверя.

— Тогава ще се видим след час — каза Стоун. Затвори, разходи се до офиса на управителя и поиска назаем компютър. Хората с удоволствие му услужиха.

— Между другото, м-р Барингтън, търсиха ви на два пъти, но както пожелахте, ние заявихме, че не знаем къде сте — информира го дежурната администраторка.

— Някой остави ли име?

— Не, сър.

— Така и предполагах.

Той седна на компютъра, написа набързо един документ, разпечати го в няколко екземпляра и се върна в апартамента. Ванс междувременно се беше събудил.

— Какво става? — попита той.

— Уредих си тук среща с едни хора и искам да не те виждат, докато не ми потрябваш. Защо не си поръчаш обяд в твоя апартамент?

— Окей.

— И не излизай. Някой ме е търсил по телефона и мисля, че и двамата можем лесно да се досетим кой е той.

— Не се безпокой, ще бъда по-нисък от тревата.

— Ванс, ако те поканя на срещата, това ще означава, че е дошъл моментът да разкажеш всичко на тези хора, разбираш ли?