Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Оказа ли ти повече натиск?

— Не веднага. Но на следващата седмица ме посети Дейвид Стърмак и ме информира, че някой желаел да ми плати щедро за акциите в „Центурион“ — спомена, че ставало дума за сума, двойно по-голяма от текущата им цена. Казах на Дейвид, че изобщо няма да мисля за това предложение, преди да съм се консултирал с Лу Регенстайн.

— И той какво каза на това?

— Настоя да не споделям с Лу, че ми е било правено предложение, а още по-малко да му казвам, че точно той е бил посредникът. Трябва да ти кажа обаче, че се държа нетипично твърдо, бих казал… заплашително.

— Какво направи ти?

— Веднага щом той си тръгна, аз позвъних на Лу и му казах какво се е случило. Лу страшно се ядоса и аз му обещах да не продавам акциите. Още същия ден накарах Бети да ги прибере в нова депозитна касета.

— Толкова ли заплашен се почувства?

— Трудно ми е да ти го обясня, но да.

— „Центурион“ доходна инвестиция ли е?

— Не чак кой знае колко, но усреднено за годините, като цяло сме на печалба. Студиото се придържа към практиката да не ползва големи кредити, но през последните една-две години имаше няколко скъпоструващи провала, така че Лу се видя принуден да се обърне към „Сейф Харбър“. С одобрение на борда — на който съм член и аз — кредитът бе даден.

— Защо в такъв случай толкова силно са искали да сложат ръка на студиото, след като не е силно печелившо?

— Земята.

— Каква земя?

— Земята, на която е построено. Това впрочем е теорията на Лу. Всички акционери и всички членове на борда добре знаем, че земята е поне толкова ценна, колкото бизнеса на студиото. Преди няколко години направихме глупостта да продадем задния парцел за няколко милиона долара. Не знам с какво сме мислели. Сега щеше да струва поне двайсет пъти повече. Всъщност студиото е разположено на най-големия парцел земя в Лос Анджелис, притежаван от единствен собственик — говорим за площ от хиляда и седемстотин декара! Ако събереш в едно същата площ от множество частни парцели, това ще ти струва стотици милиони, ако не и милиард.

— Защо в такъв случай студиото не я продаде и не се пренесе на ново място в предградията?

— Защото стойността на такава операция, прибавена към строежа от кота нула е почти равна на онова, което би се получило от продажбата. Както и да е, всички наши акционери са от бранша и те без изключение — продуценти, режисьори и старши служители — отлично съзнават, че онова, което имаме, е уникално и няма начин да бъде пресъздадено на друго място. Освен това тези хора са състоятелни и нямат наложителна нужда от парите. Така че продажбата просто е излишна. По старо правило — не казвам, че не е имало изключения от него — когато някой иска да продава, студиото изкупува дела му обратно, като цената се определя по предварително договорена формула. Същото става и когато някой умре — студиото изкупува дела на наследниците. И понеже извън студиото на практика не съществува пазар на малките пакети акции, този начин на процедиране устройваше всички. Човекът зад операцията по изкупуване на индивидуалните дялове явно искаше да събере в едно голям пакет, игнорирайки практиката на обратно изкупуване.

— Разбирам. Но от друга страна, новите собственици са щели да се окажат в положението на старите, нали така? Щели са да притежават голям брой акции в нещо, което струва скъпо, но не си струва да бъде продавано. Освен ако не възнамеряват да затворят студиото, да го изравнят със земята, да продадат парцела и да приберат парите. Прав ли съм?

— Според Лу схемата е по-сложна. Той смята, че тези хора използват Сенчъри Сити като пример.

— Говориш за голямата група административни сгради?

— Да. Сенчъри Сити е построен на задния парцел от мястото, където някога се е издигало „Туентиът Сенчъри Фокс“. Както е известно, те го продадоха на строителни предприемачи. Лу смята, че потенциалните собственици — нека приемем, че това са Дейвид Стърмак и Иполито — не искат да продават земята. Според него те искат да разработят парцела сами с финансирането на „Сейф Харбър“ и всякакви други пари, които биха могли да привлекат. В края на този проект административният комплекс на това място би им донесъл печалба от милиарди.

— Възможно ли е една-единствена банка да финансира такова начинание?

— Не, но има нещо, което още не съм ти казал.

— Казвай тогава.

— Преди две години Они ми изпрати един човек на име Бероун, който върти някаква компания за финансови услуги. Бероун ме попита дали се интересувам от инвестиция — ставаше дума за значителна сума — с огромна възвръщаемост, която няма да има нужда да декларирам пред данъчните.