Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Готова съм — каза Арингтън. Затвори куфара си и го подаде на Бети. — Чао — каза тя на Стоун. — Ще ти се обадя, но може и да не бъде скоро.

— Ще чакам с нетърпение — увери я той, съумявайки някак да избута думите покрай буцата в гърлото си.

След заминаването на Арингтън, Ванс се прибра в апартамента. Поръча на румсървиса още кафе и седна на терасата, където беше Стоун.

— Първо, бих искал да те наема като адвокат, що се отнася до текущата криза. Съгласен ли си?

— Нямам лиценз за практикуване в Калифорния — каза Стоун, — а ако по някаква причина се стигне до съд, ще трябва да ти представя калифорнийски адвокат. Но за момента поне мога да бъда твой съветник по правните въпроси и за да бъдеш спокоен, искам да те уверя, че всичко, което счетеш за възможно да споделиш с мен, попада автоматично в категорията на привилегированата информация, обменяна между адвокати и клиент.

— Добре тогава — погледна го Ванс, — какво искаш да научиш?

— Всичко — простичко каза Стоун. — И този път не скривай нищо.

— Всичко се започна с акциите — въздъхна Ванс. — Говоря за акциите на „Центурион“. Компанията не е публична и в голяма степен е собственост на тесен кръг хора — примерно дузина, не повече — които държат различни дялове. Малък процент се държи от около двайсет и петима дребни собственици — предимно ценени служители на студиото. Някой започна да се свързва със собствениците и да им предлага да изкупи дяловете им, очевидно с цел да овладее контрола над компанията.

— Кой?

— Първоначално не можеше да се разбере, защото се действаше чрез подставени лица. Лу Регенстайн пръв надуши и разбра, че върху акционерите е бил оказван натиск да продават, или поне да не споменават, че с тях е говорено. Беше много странно и някак… заплашително.

— Кога се свързаха с теб?

— Почакай малко, има други неща, за които трябва да ти разкажа, за да се оправиш в ситуацията.

— Добре, давай нататък.

— Дейвид Стърмак и аз сме приятели отдавна. Всъщност мисля, че той и Лу са най-добрите ми приятели. Точно Дейвид ме запозна с Они Иполито. Малко преди това бях поканен да участвам в строителна програма — ставаше дума за голям пазарен комплекс — но стана издънка с финансирането. Поставен бях пред избора да кихна голяма сума наведнъж — говоря за трийсет милиона долара — или да загубя петте, които вече бях инвестирал. Помолих Дейвид за съвет и той ми уреди делова среща с Иполито. Обядвахме заедно и седмица по-късно „Сейф Харбър“ ни откри кредитна линия.

— Съмнителен ли беше проектът?

— Нямах подозрения. Всъщност мениджърът бе имал някакви проблеми в миналото с погасяване на дълговете си и по тази причина основният ни инвеститор се бе разколебал и оттеглил. Комплексът вече е открит и носи добра печалба. За „Сейф Харбър“ сделката се оказа златна мина.

— Какво се случи по-нататък?

— Нищо не се случи изведнъж, напротив — всичко се разви постепенно. Започнах да прехвърлям средствата си в „Сейф Харбър“, защото бях доволен от банката, докато накрая не вложих там всичко — акции, облигации и всякакви ценни книжа, както и всички фондове, включително един, който бях създал на името на Арингтън. Винаги когато вземах участие в бизнес проект, който искаше финансиране, „Сейф Харбър“ бяха насреща — с готовност и желание. Така че когато Они ме покани да вляза в борда, приех без колебание.

— Откога си в борда?

— Седем-осем месеца. Но не постъпих правилно.

— Защо мислиш така?

— Още в началото усетих, че Они очаква от мен безропотно да се съгласявам с всяко негово решение, особено с онези, свързани с личната му компенсация — дял от привилегированите акции, премии и така нататък. Другите директори — включително Дейвид Стърмак — не смееха да се обадят. Трябва да знаеш, че аз съм член на още три борда, където вземам активно участие и приемам задълженията си пред акционерите много сериозно. Мислех да се откажа, но Они ме убеди, че в известна степен съм му морален длъжник и че ще изглежда много лошо за него, ако подам оставка. Един ден дойде при мен и направо заяви, че иска да стана телевизионно лице на банката. Отрязах го без замисляне.

— Как прие той това?

— Не много добре. Обясних му, че никога не съм правил телевизионна реклама и че никога няма да правя. Бях посветил живота си на сериозна актьорска кариера и нямах никакво желание да я провалям. Той каза, че именно затова е държал да ме има в борда. Обясни ми, че съм свързан с банката като неин клиент, че имам съвместен бизнес с нея и че би изглеждало напълно логично да стана лице на банката. Отново отказах и му заявих, че ще депозирам едномесечно предизвестие за напускането си на борда. Казах му, че трябва да използва това време, за да смекчи максимално възможните негативни последици и му обещах да не го правя публично.