Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Просто не знам как да отговоря на въпроса ти, Стоун. Бих желал да поговорим очи в очи и да ти обясня какво се случи.

— Това не е толкова трудно, ако наистина държиш.

— Искаш да кажеш, че си готов да тръгнеш за насам?

— Изобщо не съм заминавал.

— Какво? Още ли си в Ел Ей?

— Да, но ще те помоля да не го споменаваш пред никого — имам предвид абсолютно никого, разбираш ли ме?

— Разбира се, както кажеш.

— Ванс, искам да ти го повторя: ако кажеш пред някого, че съм в Ел Ей, грози ме огромна опасност!

— Обещавам, няма да кажа на никого.

— Дори на Бети!

— Щом трябва.

— Сам ли си в момента?

— Да, днес е почивният ден на прислугата. У дома съм и чета сценарии.

— Добре. Ще дойда след малко, ти отвори портала.

— Благодаря ти, Стоун, наистина оценявам онова, което правиш.

— Не бързай да ми благодариш, преди да сме разговаряли. Имаш да ми разказваш много неща и този път ще трябва да науча истината.

— Разбирам.

— Ще се видим след един час.

Стоун обядва на малката тераса с изглед към градината, преоблече се и тръгна за дома на Ванс.

Чакаше на стопа, за да завие в улицата на Ванс Колдър, когато покрай него мина „Ролс-Ройс“ кабриолет. Зад волана седеше Дейвид Стърмак. Стоун зави надясно и още веднъж надясно и се озова пред портала на Ванс. Беше затворено. Позвъни.

— Да? — чу се гласът на Ванс по домофона.

— Аз съм — Стоун.

— О, Стоун… нещо се случи… мога ли да ти се обадя по-късно?

— Не можеш, трябва да те видя веднага!

— Съжалявам, Стоун, просто не мога сега.

— Ванс, отвори, за да разговаряме, иначе отивам направо в полицията и таблоидите с онова, което вече имам.

Миг тишина и решетката се плъзна встрани. Когато паркира и се отправи към вратата, Ванс го чакаше на стълбите. Изглеждаше мрачен.

— Стоун, съжалявам, че те разкарах, но не мога да ти кажа нищо — проговори той, стоейки на прага.

Стоун го бутна и мина покрай него.

— Да влезем в кабинета ти, ако не възразяваш.

Ванс го последва през дневната.

— Наистина не мога да говоря… ще се наложи да ми повярваш.

Стоун влезе в кабинета, седна в едно от удобните кресла и посочи другото на Ванс.

Ванс седна послушно на ръба и заби поглед в пода.

— Ще трябва да ме оставиш да ти помогна, Ванс.

Актьорът поклати глава.

— Не мога, съжалявам.

— Заплашват те, че ще се случи нещо лошо на Арингтън, така ли?

— Аз говоря всеки ден с нея — вдигна глава Ванс, — тя е добре.

— И какво ти казва тя, Ванс? „Вземи ме оттук? Прибери ме у дома? Защити ме?“

Ванс примижа болезнено.

— Ужасно е — призна той. — Приех исканията им, но са нужни няколко дни, за да се уреди всичко, и чак тогава Арингтън ще може да се прибере.

— Какво искат от теб?

— Не мога да ти кажа.

— Кои са тези хора?

— Не мога! — поклати глава той.

— Дейвид Стърмак преди малко е бил тук… той сигурно е дълбоко замесен?

— Не съм казвал това, ти го каза — обезпокои се Ванс.

— И Лу Регенстайн.

— Не съм казвал такова нещо.

Искаше да попита кой бе червенокосият гост в кабинета му онази вечер.

— И Иполито.

— Стоун, моля те, престани! Не мога да ти кажа нищо повече. Ти просто нямаш представа какъв е залогът.

— Мисля, че се досещам — животът на Арингтън и на детето.

— Затова ли е всичко? Заради детето?

— Определено и заради него. Нали ти сам използва тази примамка, за да ме докараш тук?

— Стоун, страшно съжалявам, че те повиках да дойдеш. Когато… когато нещата се промениха, опитах се поне да те компенсирам материално за загубеното време.

— Не бих нарекъл тази екскурзия доходна — възрази Стоун.

— Кажи тогава какво искаш лично за себе си.

— Искам Арингтън да бъде свободна да… да се прибере у дома или да отиде където пожелае.

— Например… да се върне при теб?

— Мислиш ли, че тя иска това?

— Не знам какво иска… не можем да засягаме тази тема в телефонните ни разговори.

— Ванс, трябва да знаеш, че аз няма да се махна просто така от тази каша и е по-добре да се опиташ да свикнеш с тази мисъл. — Не бяха споменали колата на Арингтън и Ванс явно още не беше ходил в гаража.

— Стоун, ако открият, че не си се прибрал в Ню Йорк, теб ще… не искам да мисля какво биха направили.

— Те знаят, че не съм в Ню Йорк.

— Какво? — разтревожено попита Ванс.

— Мислят си, че съм мъртъв.

— Мъртъв? — прошепна Ванс.

— Ти беше ли на нощното парти на яхтата на Иполито преди няколко дни?

— Бях поканен, но не отидох.