Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— И аз бях поканен, но и аз не отидох. На път за яхтата ме изхвърлиха в Пасифика с вързани ръце и крака и окован към котва.

Ванс широко отвори уста.

— Просто… не мога да повярвам — каза той. — Не мога да повярвам, че те могат да направят това и на…

— Заплашили са те, че ще го направят с Арингтън, нали така? И какво те кара да мислиш, че не биха го направили с мен?

Ванс зарови лице в ръцете си.

— О, мамка му, мамка му! Страшно съжалявам, Стоун… изобщо не съм предполагал, че може да ти се случи такова ужасно нещо и вината е изцяло моя.

— Не те разбирам.

— Аз им казах, че си в „Бел Еър“.

— И откъде знаеше? — попита Стоун, макар отговорът да му бе известен.

— Бети ми каза.

— Казала е на теб, но не и на тях, така ли?

— Да. Тя не знае кои са замесени, тя изобщо нищо не знае… искам да кажа, нищо повече от онова, което може би си внушава. Каза ми го, защото тя никога не би скрила нищо от мен.

— Е, доволен съм да науча, че не го е изпяла направо в ухото на Иполито — въздъхна Стоун и наистина изпита облекчение. Сега се чувстваше малко по-добре.

— Бети никога не би те наранила съзнателно — отговори Ванс. — Мисля, че тя малко е влюбена в теб.

— Извадил си голям късмет с нея — погледна го Стоун, осъзнавайки изведнъж, че Ванс просто имаше жените, които му трябваха.

— Знам.

— Ванс, ако ми вярваш достатъчно, за да ми разкажеш какво става, мисля, че мога да помогна. Не, не мисля — сигурен съм.

Ванс го изгледа. Мускулите на челюстите му играеха.

— Стоун, ако можех, бих го направил, но аз не мога да предприема нищо, което дори и най-малко би застрашило живота на Арингтън.

Стоун кимна.

— Добре, тогава няма смисъл да стоя тук.

Ванс го изпрати до вратата.

— Надявам се да мога да ти разкажа някой ден… когато всичко това отмине.

— Ванс, ще кажеш ли на Иполито, че съм идвал тук или че съм жив?

— Не, кълна се в Бога, че няма да му кажа.

Стоун стисна ръката му и си тръгна. Надяваше се актьорът да не го лъже.

Стоун влезе в клона на „Сейф Харбър Банк“ в Бевърли Хилс и пожела да види управителя. След малко седеше пред бюрото му.

— Радвам се да ви видя пак, м-р Барингтън — усмихна се Маршал. — Надявам се, дошли сте да си откриете сметка при нас.

— Опасявам се, че не, м-р Маршал. Дойдох просто да изтегля чека, който ми дадохте при последното ми посещение тук.

— Разбира се.

Стоун извади чека от вътрешния си джоб и му го подаде.

— Страхувам се, че е малко повреден. Случи ми се инцидент на една яхта.

Маршал внимателно огледа чека.

— Да, доста е повреден. И все пак, различавам номера на чека и онова, което е останало от подписа ми. Разбира се, че ще ви го изплатим. Как ще желаете парите?

— По сто, ако обичате.

Но Маршал вече не гледаше към Стоун, а над рамото му.

— Добър ден, м-р Иполито — каза той и се надигна. — Ще ме извините ли за момент? — обърна се той към Стоун, мина покрай него и се отправи към вратата на офиса си.

Стоун замръзна на мястото си. Чуваше прекрасно гласовете и на двамата.

— Какво ви води насам? — учтиво се осведоми Маршал.

— Бях наблизо и реших да се отбия, ей така — обясни Иполито.

— В момента изплащам чек на един клиент — каза Маршал. — Ако изчакате за миг, офисът ми ще бъде свободен след секунда, в случай че желаете да поговорим.

— Не, не — отхвърли поканата Иполито, — наистина просто имах работа насам. Но искам да се възползвам от възможността и да ви поздравя със значителното увеличаване броя на откритите сметки.

— Стараем се много — скромно каза Маршал.

— Е, ще вървя, вие обърнете внимание на вашия клиент.

— Радвам се, че ви видях, м-р Иполито — завърши Маршал и се върна при бюрото си. — Това беше нашият председател — поясни той за Стоун. — Съжалявам, не се сетих, трябваше да ви запозная.

— Няма нищо — отговори Стоун и попи с кърпичка потта по челото си. — Ако не възразявате, бързам.

— О, да, веднага се връщам с парите ви.

Стоун си позволи бегъл поглед през рамо. Иполито още беше в банката и се здрависваше с някакъв мъж на входа.

Маршал се върна с петнайсетте хиляди долара на Стоун и му подаде голям плик.

— Моля ви, пребройте ги.

— Благодаря — каза Стоун и стана. — Това не е необходимо. — Двамата си стиснаха ръцете и преди да се обърне, той отново деликатно погледна през рамо. Иполито беше излязъл.

Стоун бързо отиде при прозореца и погледна навън към улицата. Познатият му сребристосив линкълн тъкмо отделяше от тротоара. Изтича при собствената си кола, запали и последва линкълна, държейки се доста назад. Нямаше спешна работа и му беше любопитно къде отива Иполито.