Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Какво значи да се налага?

— Просто повече не ми звъни. — Той ядосано затвори апаратчето и предпазливо надникна в стаята. Тримата мъже се оглеждаха, търсейки източника на сигнала. Стоун тръгна обратно през декоративните храсти и в следващата секунда бе облян от всички страни с вода. Замижал, той продължи слепешката напред, но така и не можеше да се измъкне от неочаквания душ. Досети се, че това е оросителят, програмиран да се включва през определен интервал, чиито глави бяха нагласени да покриват максимална площ. Затича се към ъгъла на къщата и точно когато зави на него, външното осветление се включи — лампи и прожектори блеснаха от всички страни, явно включени от датчик на движение. Можеше да очаква и че в дома се е задействала алармената инсталация. Вече не оставаше нищо друго, освен да бяга с всички сили.

Прожекторите осветяваха висока ограда от ковано желязо в задната част на двора, която спокойно можеше да е под напрежение, така че порталът си оставаше най-безопасната възможност. Спринтира покрай гаража и през моравата по най-прекия път, забравил за алеята, но в този момент се включиха и оросителите отпред. Стоун се хвърли към греблото и започна да го размахва пред портала. Никакъв ефект.

Огледа се отчаяно къде може да е датчикът и видя малка кутийка, монтирана на железен кол ниско при земята. Размаха греблото пред нея и — о, чудо! — порталът послушно се плъзна встрани. Полицията щеше да се появи всеки момент, така че беше безсмислено да се преструва на излязъл да се поразходи преди лягане жител в квартала. Зави на ъгъла и се затича с все сили по уличката, търсейки с поглед колата. Нямаше я! През дърветата вдясно от него се виждаха примигващите бели-синьо-червени светлини на приближаваща патрулна полицейска кола, която всеки момент щеше да завие в уличката. Прекоси я и се хвърли през някакъв плет, приземи се на четири крака и се разстла по корем, докато полицейската кола минаваше покрай него. Мерна само надписа на вратата й, който казваше, че колата е на Службата за охрана в квартал Бел Еър. Тя зави към дома на Ванс и Стоун изскочи обратно през плета. Някъде зад него се разлая куче — много голямо куче, доколкото можеше да се прецени по басовия лай. Той се изправи на улицата, вир-вода, изплескан с полепнала по дрехите му трева и напълно безпомощен. Опитваше да събере мислите си, за да реши какво да предприеме.

Докато разсъждаваше, отдясно на него се зададе втора кола и Стоун се готвеше отново да предприеме акробатичния скок през плета, когато осъзна, че приближаващите фарове имат добре познатата му овална форма. Затича се към колата, надявайки се съдбата да не му се подиграе с нечий друг мерцедес, клас Е, и замаха с ръка. Заслони очи от ослепителната светлина на фаровете и различи Барбара зад волана. Скочи на седалката до нея.

— Махай се оттук! — каза той. — Завий наляво на ъгъла!

— Стоун, какво се е случило? — невинно попита тя. — От теб тече вода!

Колата не беше помръднала.

— Барбара — Стоун пое дълбоко въздух и се постара да говори тихо и възможно най-изразително, — моля те, потегляй и завий наляво. И го направи веднага!

— О, добре де — каза тя и бавно потегли.

— По-бързо — нареди той.

— Колко по-бързо?

— По-бързо от това! — изсъска Стоун.

— Знаеш ли, мисля, че ще е по-добре да караш ти — нацупи се Барбара.

— Спри колата — каза той, заобиколи отпред, изчака я да се прехвърли на другата седалка, да седне, да приглади полата си, да сложи обезопасителния колан и да затвори вратата, след което с рев на двигателя, нарушил спокойствието на Бел Еър, потегли в нощта.

— Стоун? — обади се тя.

— Какво има сега?

— Така и не видях дома на Ванс.

Стоун крачеше напред-назад из дневната на апартамента си и се опитваше да разсъждава. Беше към десет и калифорнийското слънце струеше през плъзгащата се врата на терасата. Барбара седеше в леглото, човъркаше с вилица из закуската си и гледаше Реджис и Кати Лий. На вратата се позвъни, Стоун отвори и видя на прага камериерът, донесъл почистените му дрехи.

— Добро утро, м-р Барингтън — поздрави го той. — Мисля, че се справихме.

— Много благодаря — каза Стоун, даде му щедър бакшиш и пое закачалката.

— Доста сте жесток с костюмите си, но последния път водата поне беше прясна, а не солена.

Стоун окачи закачалката, затвори вратата към спалнята, взе слушалката и набра номера на Рик Грант.

— Лейтенант Грант.

— Рик, Стоун е.