Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— О, добре.

Излязоха с двете коли: Барбара го следваше с Е430, а той караше колата на Арингтън и беше на тръни, понеже ВИП номерът бе много подозрителен. По някакво чудо се добраха до Бел Еър без проблеми. На една пряка от имението на Ванс той спря, слезе от колата и се върна при седана.

— Искам да ме изчакаш тук — каза той.

— Но, Стоун, аз никога не съм била в дома му — нацупи се тя.

— Обещавам да те разведа из него, когато всичко свърши, окей?

— Окей! Какво да кажа, ако се появи полиция и пожелае да разбере какво правя тук?

— Полицията никога няма да досажда на хубава жена в мерцедес — погледна я той. — Но ако все пак някой попита, кажи, че чакаш приятеля си. — Той й написа номера на клетъчния си телефон на визитна картичка и я подаде. — Имаш ли проблеми, използвай телефона в колата и ми звънни, клетъчният винаги е в джоба ми.

— Окей.

Стоун се върна при кабриото и потегли край оградата. Виждаше запалените лампи вътре, но порталът беше заключен. Готвеше се да позвъни, когато му хрумна друга идея. Вдигна преградата между двете предни седалки, под която имаше специално отделение. Намери там онова, което се бе надявал — дистанционно управление за отваряне на портата. Натисна бутона и решетката бавно се плъзна встрани.

Малко по-нататък входната алея се раздвояваше и той зави към гаражите. Вдигна вратата на гаража отново с помощта на дистанционното, вкара колата вътре и я паркира до идентичния, само че черен мерцедес на Ванс. Не искаше да прониква в къщата по този начин, така че излезе от гаража, натисна бутона на стената, за да спусне обратно вратата, и се отправи към стълбището пред парадния вход. Точно в този момент фаровете на кола осветиха входната алея и той инстинктивно се скри зад един храст. Колата чакаше пред портала. Миг по-късно вратата се плъзна и дошлият потегли по алеята.

Гостът паркира колата и влезе в дома, но от мястото, където се бе скрил, Стоун не можа да го види добре. Беше дошъл с идеята да намери Ванс сам и гостите не влизаха в плановете му, така че той се отправи в обратна посока по входната алея. Може би щеше да говори с Ванс друг път.

Стигна до портала и установи, че е заключен. Как да отвори вратата? От тази страна, сети се той, вероятно трябваше да има магнитен сензор, който сработва при приближаване на излизаща кола, следователно му трябваше голямо парче метал с феромагнитни свойства. Огледа се наляво и надясно и видя оставено до една от цветните лехи гребло за трева, което изглеждаше подходящо за целта. Тръгна към него и в същия момент пред портала зави втора кола. Без да мисли, Стоун скочи сред шубраците, сниши се и изчака колата да бъде пусната и да поеме нагоре по алеята. Преди да стигне до решетката, тя се плъзна обратно на мястото си и ключалката щракна.

Беше се навел да вземе греблото, когато любопитството му заработи. Кои наистина бяха хората, дошли да видят Ванс в този час? Беше вече след десет часа — доста късно за светски посещения. Хвърли греблото и тръгна назад по алеята, припомняйки си разположението на стаите в дома на Ванс. Отвън светеха лампи, така че беше немислимо просто така да надзърта през прозорците. Спомни си за кабинета на Ванс — той се намираше в задната част, непосредствено до дневната.

Заобиколи гаража и мина отзад. Един от прозорците светеше и той се отправи към него. Вървеше приведен и разделяше безшумно храстите. Стигна под прозореца и предпазливо надникна над перваза. В стаята имаше трима души: Ванс, Лу Регенстайн и някакъв мъж, когото Стоун не познаваше. Беше около четиридесетте и бе облечен в спортно сако от туид. Изглеждаше ирландец благодарение на червеникавата си коса.

Регенстайн казваше нещо, но Стоун не можеше да чуе какво. Каквото и да беше, думите му явно разсърдиха Ванс. „Не!“, извика той високо, после сниши глас и продължи все така нервно.

Регенстайн и другият се опитваха да го успокоят, но Ванс беше много ядосан. Стоун огледа бързо стаята и забеляза, че Ванс стои до друг прозорец, зад ъгъла. Може би оттам щеше да разбере какво казва. Готвеше се да се изнесе на тази по-перспективна позиция, когато телефонът в джоба му иззвъня. Мелодично и високо! Стоун се залепи за стената и трескаво бръкна в джоба си, за да се добере до него, преди да е подал втори сигнал.

— Ало? — прошепна той.

— Стоун, Барбара се обажда, колко още ще се забавиш? Почнах да се изморявам да седя на едно място.

— Още няколко минути… Слушай радио или измисли нещо, но не ми звъни повече, ако не се налага.