Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

Веднъж, като малък, родителите му, които имаха леви убеждения, го бяха изпратили на социалистически летен лагер. Там ръководителите на лагеруващите се бяха забавлявали, като завързваха ръцете и краката на момчетата и ги хвърляха в езерото, просто за да видят колко ще издържат, докато се наложи да ги спасяват. Този път наблизо нямаше спасители, но летният лагер бе научил Стоун да плува с вързани ръце и крака. За последен път се опита да разхлаби с пръсти винта на втората скоба, разбра, че е безнадеждно, усети, че гърдите му са готови да експлодират и започна да рита с ръце и крака нагоре към повърхността. Вдигна поглед и видя бледата луна да пробива през слоя вода, но нямаше представа на каква дълбочина се намира. Изкачваше се болезнено бавно.

За да отклони мислите си от борбата за живот, се опита да прецени от колко време е под водата. Реши, че наближава минута, но повърхността му изглеждаше непостижимо далеч. От носа му започнаха да излизат мехурчета въздух и той панически се постара да ги спре, защото на тяхно място не можеше да влезе нищо друго освен солена вода. Започна да се бори, съжалявайки, че устата му е запушена и не може да изкрещи от ужас, но повърхността оставаше високо над него.

Реши да опита да се изтласка като делфин със събрани крака, вместо да рита безразборно с тях — беше научил това пак в лагера, като част от обучението по плуване в различни стилове. Отлитащите секунди му изглеждаха часове. Изведнъж усети, че вижда луната добре. Разкъса лентата около устата си с вързаните си ръце, изскочи на повърхността, пое дълбоко въздух, изкрещя от облекчение и възторг и отново пое въздух с пълни гърди.

Мина поне минута, преди да възстанови дишането си и да уталожи кислородния глад. Огледа се и видя в далечината светлините на рибарска моторница, насочваща се към Каталина. Потърси с поглед нещо друго. Имаше цяла флотилия, но бяха далеч, безнадеждно далеч от него, защото той едва се крепеше на повърхността на водата.

Опита да плува по гръб, но веригата и мокрите дрехи правеха това невъзможно. Най-доброто, което можеше да направи, бе да продължи с имитацията на стила „делфин“, загребвайки с пристегнати ръце. Вдигна китки и потърси с език края на лентата, за да я отлепи със зъби, но той беше от долната страна и недостъпен. Не му оставаше нищо друго, освен да плува по този начин, докато имаше сили.

Налучка ритъма: две загребвания „кучешката“ с ръце, подпомогнати от тласкане със събрани крака, му позволяваха да се държи над водата и да напредва бавно. Целта му беше гората от мачти със сигнални светлини пред него, но на какво разстояние се намираше тя? На двеста метра, триста… на километър? Започна да изпитва съмнения, че силите ще му стигнат. В съзнанието му мина ужасната картина, в която веригата го повлича надолу, а той се намира съвсем близо до спасението. Някъде беше прочел, че удавянето е от лесните видове смърт, но в момента не вярваше на това. Представи си как люшкан от подводното течение се спуска на дъното и раците се събират около тялото му. Раците и… акулите? Господи, акулите! Те бяха нощни хищници, нали така? Привличаше ги плискането във водата, а той беше принуден да прави много движения, за да не потъне, за да достигне до нещо, за което да се хване. На всичко отгоре още не можеше да свикне със студената вода — струваше му се, че е на ръба да замръзне. Просто не можеше да повярва, че около него не плават парчета лед. И жалко, защото иначе можеше да прегърне едно от тях и щеше да даде малко отдих на изморените си мускули.

Студена вода… Голямата бяла акула май обичаше точно студена вода. В съзнанието му се стрелнаха кадри от „Челюсти“: голо момиче отчаяно се държи за шамандура, а гигантската риба прегризва потопените му във водата долни крайници. Поне не беше гол, макар че ако беше, щеше да плува по-бързо. Замисли се дали да не изуе обувките си, но прецени, че те не му пречат и… в края на краищата беше платил шестстотин и петдесет долара, за да му ги направят по поръчка. Не, реши да ги задържи.

Спомни си как се бяха любили с Бети предната нощ, но после се сети, че само тя е отговорна за сегашната ситуация и превключи мислите си към Барбара Тиърни. Къде ли беше сега тя? Дали не пиеше шампанско на борда на яхтата на Иполито, хвърлила котва някъде край Каталина? Имаше ли изобщо такава яхта? Да, сигурно имаше — нали банковият управител му бе разказал за „флотилията“ на Иполито… така ли се бе изразил? Стоун вече се бе качвал, макар и за кратко, на два от морските съдове, притежание на този човек.