Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Беше много по-трудно, когато на другия й край имаше и котва.

— Господи! Май тези хора никак не са те искали на борда, а?

— И аз стигнах до същия извод.

— Имаме клетъчен телефон. Защо не повикаме полицаите да ни посрещнат в Лонг Бийч?

— Това ми напомня — обади се Стоун, — че аз също трябваше да имам телефон в джоба.

— Ето го — каза Хелфорд и го вдигна. — Съдържанието на джобовете ти е на масата.

— Би ли извадил батерията и потопил телефона в прясна вода?

— Разбира се, ако смяташ, че това ще му помогне.

— Нищо му няма, знаем със сигурност, че в солената вода е по-лошо.

Хелфорд изпомпа малко вода в умивалника, пусна телефона на Стоун в нея и се залови да прави сандвичи.

— Видях от документите ти, че си бил полицай.

— В оставка.

— Доста млад ми изглеждаш за пенсиониране. Сигурно е свързано с коляното. Видях хирургическия шев на него.

— Да.

— Имаш нюйоркска шофьорска книжка.

— Да, в Ел Ей съм по работа.

— Като кореняк калифорниец, искам да ти поднеса извинения за гостоприемството. Обикновено се отнасяме с туристите по-добре.

— Извинението е прието.

— За коя яхта се беше запътил, когато… се отклони от пътя?

— Не знам името, но съм убеден, че е от най-големите.

— Ние вечеряхме на брега и по обратния път минахме край петдесетметрова яхта, на име „Контеса“. Дали не е тя?

— Напълно е възможно.

— Тя беше единственият голям морски съд на котва. Няма нищо друго над двайсет и пет — трийсет метра.

— „Контеса“ — повтори Стоун. Искаше да е сигурен, че ще запомни името. — А аз на каква лодка се намирам?

— „Каталина-35“, на преклонна възраст.

— Добре поддържана — огледа се Стоун, — но мисля, че сигналната ти светлина е изгоряла.

— Вярно — призна Хелфорд, — все не се наканвам да се кача и да я сменя.

— Не видях, че съм се приближил — поясни Стоун и разтри челото си.

— Имаш цицина.

— Ще ми мине.

Хелфорд подаде на Стоун сандвич и нова чаша супа.

— Има нещо, което ми се иска да те попитам — замислено каза той.

— Давай.

— Забърквам ли се в нещо незаконно?

— Не, просто си предотвратил нещо незаконно.

— От визитките ти разбрах, че си адвокат. Следва ли да наема адвокат?

Стоун поклати глава.

— Няма нужда. Страхотен сандвич.

— Благодаря. Сигурен ли си, че няма да имам някакви проблеми заради твоите неприятности?

— Напълно. Ти си добър самарянин и това е всичко.

— Спомена нещо, че искаш да си мъртъв.

— Не, аз съм мъртъв и искам да остана така поне за известно време.

— За да не повтори опита си онзи, който се е опитал да те убие?

— Те няма да получат втора възможност да опитат. Просто сега това, което трябва да направя, ще бъде по-лесно, ако мислят, че не е нужно да се безпокоят какво може да им се случи.

Хелфорд отхапа голяма хапка от своя сандвич и замислено задъвка.

— Стоун? — погледна го той.

— Да?

— Нали няма да убиеш някого?

Стоун мисли върху въпроса близо минута. Или може би върху отговора.

— Не — излъга го накрая той.

Акостираха в Лонг Бийч малко след три часа сутринта. Облечен в дадени му назаем джинси и потник с инициалите на Калифорнийския университет, Стоун им помогна да затегнат въжетата и да наместят лодката, след което тримата тръгнаха заедно към парка.

Дженифър подаде на Стоун пластмасова пазарна торба с голям мокър куп в нея.

— Дрехите ти — обясни тя.

— Стоун, да те откарам ли донякъде? — предложи Хелфорд. — Ще ти бъде малко трудно да намериш такси по това време на нощта.

— Колата ме чака на Марина Дел Рей, това далече ли е за теб?

— Няма проблем. Дженифър, мила, върни се на лодката и се опитай да поспиш. Ще се върна до половин час.

— Нямам сили да споря — уморено каза тя.

Стоун се качи в маздата заедно с Том Хелфорд и двамата потеглиха.

— Продължавам да имам чувството, че трябва да направя нещо повече, за да ти помогна — проговори след малко Том.

— Наистина няма какво повече да направиш — отговори Стоун. — Дай ми адреса си и ще ти изпратя дънките и потника.

— По-добре ги подари на първия бездомник.

След малко спряха на паркинга в Марина Дел Рей.

— Наистина бих искал да мога да ти кажа повече за случилото се — каза Стоун, — но историята е много, много дълга, а и в нея има много объркани неща.

Хелфорд надраска нещо на листче и му го подаде.

— Тук са адресът и номерът ми. Повярвай, някой ден бих искал да чуя тази объркана история.

— Ако има хепиенд — въздъхна Стоун. Бръкна в джоба си и извади парите.