Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

Опита да плува странично, но започна да потъва и бързо се върна към непохватния „кучешки“ стил. Нямаше начин да си даде почивка — веригата не позволяваше подобен лукс, така че продължи: заграбване — загребване — ритане с крака — поемане на въздух… и така нататък в нощта. С тази скорост можеше да се понесе край Каталина и да запраши в безкрая към Хаваи…

И все пак светлините му се виждаха по-близки. Само че силите му бяха на изчерпване. Загребванията му ставаха все по-къси и командите на мозъка изглеждаха все по-неизпълними за мускулите. Добре поне че морето е спокойно, мина през главата му, иначе вече щеше да е покойник. Замисли се за смъртта и установи, че изобщо не е готов да я приеме. Това му вдъхна малко нови сили, малко… в никакъв случай не беше онова, на което му викат „втори живот“ и т.н. После се замисли за Арингтън и детето в утробата й. Дали наистина беше негово? Ако умреше тази нощ, щеше ли да се появи на този свят син, който да продължи името Барингтън? Не, сигурно щеше да приеме фамилията Колдър, без значение чие ДНК носи в клетките си.

Тласна се напред, но нещо не беше наред, мачтовите сигнални светлини бяха изчезнали. Обърна глава и се огледа. Възможно ли е толкова да бе объркал посоката? Беше сигурен, че не е, затова продължи напред. И в следващия миг се случи нещо много странно: когато загреба с вързаните си ръце водите на Пасифика и ги изтегли към себе си, главата му се удари в нещо твърдо, нещо болезнено твърдо.

Замаян, той изнесе ръцете си отново напред и те пак опряха в предмета — беше гладък и твърд, и той не можеше да се хване за него. С подновена сила заплува, този път успоредно на него, и стигна до края му. Беше малка лодка със заоблен черен корпус и на кърмата й се виждаше най-красивия предмет на този свят — висяща въжена стълба. Сграбчи я с двете си ръце и опря буза на корпуса, хлипайки от облекчение и дишайки учестено.

Усети, че изпада в безсъзнание. Не можеше да си го позволи. Разтърси глава.

— Не-е-е! — изкрещя той с всичка сила, но не беше много силно. Стълбата се размота в ръцете му и най-долното стъпало падна във водата, както трябваше да бъде, за да могат плувците лесно да се качат. Постави вързаните си крака на стъпалото — то беше на около една стъпка под водата — опита се да стъпи на него, но ръцете му се изплъзнаха и падна странично.

Беше останал практически без сили — започна да мисли дали всичко това си струваше, дали не беше много по-лесно да се откаже и да сложи край на тези мъчения. Но не можеше — имаше сили за още един опит, усещаше това в себе си. Тласна се пак към стълбата и отново намести крака на последното стъпало, хвана най-високото възможно с ръце и се изтегли нагоре, подметките му се плъзнаха напред, той пропадна и усети стъпалото под коленете си. Така беше по-лесно — остана в това положение близо минута. Усещаше как водата се изцежда от дрехите му и я чуваше да се стича обратно в морето. Следващото стъпало се оформяше много по-трудно, защото сега по-голямата част от тялото му бе извън водата и неимоверно натежа.

Протегна се и се вкопчи в стоманения ръб на борда с двете си ръце. Знаеше, че се е вкопчил в живота си, защото ново падане щеше да означава смърт. Много внимателно измъкна крака и потърси с тях следващото стъпало. По някакво чудо успя да го напипа. Сега палубата на малката лодка беше на нивото на коленете му и той вече можеше да прехвърли лакти през борда. Това му позволи да се извие странично и да преметне крака върху палубата. С едно последно усилие се прехвърли през ръба и падна с главата напред в кабината. С облекчение загуби съзнание.

Дойде на себе си с трепване, защото му се стори, че чува женски писък, после се отпусна изнемощял. Лодката под гърба му се движеше — това беше досадно, защото му пречеше да спи, а люлката мърдаше.

— Мамка му! — високо каза мъжки глас.

Стоун понечи да му каже да млъква, но гласът му отказваше да напусне гърлото. Отново пропадна в прегръдката на съня.

— Направи му изкуствено дишане — каза женски глас.

— Няма нужда от изкуствено дишане — възрази мъжкият глас, — диша нормално и има пулс.

— Защо му бяха ръцете така? — попита тя.

— Как, по дяволите, бих могъл да знам, Дженифър? — недоумявайки, отговори мъжът.

Стоун усети, че лежи на една страна и се опита да се обърне по гръб.

— Помръдна! — извика жената.

— Е, хубаво, мърда, какво от това? Слез долу и вземи ножа — той е на масата с навигационната карта.