Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

Оказа се до обед. Телефонът иззвъня.

— Ало?

— М-р Барингтън?

— Да.

— Обажда се Онофрио Иполито. Как сте?

— Прекрасно, м-р Иполито. Изненадан съм, че се обаждате, защото никой не знаеше, че съм в „Бел Еър“.

— Градът е малък.

— Предполагам.

— Съжалявам, че не можахме да поговорим повече на партито на Ванс. Дейвид Стърмак ми каза, че сте приели да свършите това-онова за него в Ню Йорк.

— Обсъдихме идеята.

— И аз имам значителен интерес към бизнеса в Ню Йорк. Питам се дали не бихме могли да дискутираме същата идея.

— Разбира се.

— Ето какво. Довечера давам парти на яхтата си. Защо не дойдете на вечеря и ще намерим няколко минути да поприказваме насаме.

— С най-голямо удоволствие.

— Яхтата ми е на котва недалеч от остров Каталина, така че елате на Марина Дел Рей в осем часа. Ще се погрижа да ви вземат оттам.

— Чудесно.

Иполито му даде номера на пристана и името на яхтата — „Мария“.

— Очаквам с нетърпение да се видим — завърши той.

— Благодаря, ще се видим довечера — обеща Стоун.

После остави слушалката и седна изправен в стола. Беше дошло времето да се срещне с човека и да зададе някои въпроси. А междувременно можеше да поплува. Стана и започна да търси хавлия.

Стоун пристигна в Марина Дел Рей малко преди осем и паркира колата. Беше се облякъл в един от подарените му костюми „Пърпъл Лейбъл“ — тъмносин с фино райе — и за случая бе избрал нова памучна риза „Сий Айлънд“ и нова вратовръзка. Сигурно се престараваше, но реши, че е по-добре така, отколкото да изглежда жалък.

Тръгна по кея, търсейки пристан с дадения му номер. Нощта вече се спускаше и когато мина покрай „Палома“, забеляза, че яхтата е тъмна. Може би щеше да види Барбара и приятеля й на партито. Намери най-сетне желания понтон и тръгна без да сваля поглед от номерата на пристаните, докато не стигна до „Мария“ — моторна яхта, приспособена за спортен риболов, с дължина около девет метра и висок капитански мостик. На кърмата чакаше един от двамата, които го бяха следили с линкълна.

Стоун почувства желание да се обърне и да продължи в другата посока, но преди да го направи, мъжът се усмихна и проговори:

— М-р Барингтън? Чакахме ви, моля, качете се на борда.

Стоун изтича по тясното свързващо мостче.

— Аз съм Мани… — представи се мъжът и в този момент отдолу се качи друг, — … а това е Вини. Ние работим за м-р Иполито.

Манкузо Винсент протегна ръка и Стоун я стисна. В края на краищата, те така и не бяха се запознали.

— Готови сме — съобщи Вини. Обърна се, завъртя ключа на запалването, двигателите изреваха послушно, а Мани изтегли мостчето и освободи въжетата за акостиране.

— Къде е м-р Иполито — поинтересува се Стоун, — къде са другите гости?

Вини натисна лоста напред и яхтата се измъкна от пристана.

— Повечето от гостите вече са на борда на голямата яхта. М-р Иполито и приятелите му използваха хеликоптер, за да се прехвърлят от центъра на града.

— Да ви предложа ли нещо за пиене? — попита Мани.

— Бира, ако може.

Мани слезе долу и се върна с „Хайнекен“ и чаша на сребърен поднос.

— Заповядайте. В кабината ли ще останете или предпочитате да слезете долу?

— Предпочитам горе, ако не преча — отговори Стоун. — Нощта е прекрасна. — Беше се поуспокоил малко, така че намери място при кърмата и седна.

— Да, прекрасна нощ, наистина — съгласи се Мани. — Когато излезем от акваторията на марината, се открива удивителна гледка към залеза.

Яхтата минаваше покрай акостиралите морски съдове и се отправяше към открито море. Пет минути по-късно вече се клатеха над вълните на Пасифика и Вини увеличи скоростта.

— Колко е пътят до яхтата на м-р Иполито? — попита Стоун.

— О, четиридесет — четиридесет и пет минути и ще вдигнем към четиридесет възела. Тази приятелка е доста чевръста.

Яхтата вече се носеше над гладката повърхност към тъмночервената огнена топка на слънцето и Стоун започна да се наслаждава на пътуването. Разминаваха се и изпреварваха други лодки, на път за и откъм Марина Дел Рей, но не след дълго вече бяха напълно сами и продължаваха да се носят напред.

Стоун започна да си мисли какво ще каже на Иполито. Осъзна, че не е много. Щеше повече да слуша. Съмняваше се, че Стърмак или Иполито някога щяха да му възложат каквато и да е работа и предполагаше, че това е просто примамката да го докарат тук. Но умираше от любопитство да разбере какво имаха да му казват.

Бяха пътували с пълна скорост поне половин час, когато Вини намали. Стоун стана и се огледа. Слънцето беше залязло, Каталина се намираше право пред тях и на нейния фон се виждаше сигнализацията на стотици яхти. Хората бяха хвърлили котва за през нощта и вече сигурно вдигаха наздравици по бордовете. Стоун осъзна, че е изгладнял. Продължиха на бавен ход още малко и после Вини забави съвсем.