Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Тогава остава момичето.

Стоун поклати глава.

— Разсъждавах за това. Мисля, че Манкузо и приятелят му са ме проследили до хотела.

— О, едва не забравих — сепна се Грант и бръкна в джоба си, — ето ти снимка на Манкузо.

Стоун погледна фотографията.

— Сега е остарял и натежал, но това е същият човек, който шофираше линкълна онази вечер.

— И ти мислиш, че той те е проследил до хотела?

— Да, това ми се струва най-логично.

— Не, не е.

— Какво означава това?

— Ти ми спомена, че си сменил колите в агенцията и си казал на момчето там да излъже, че са те закарали на летището, ако някой специално попита.

— Да — потвърди Стоун. Започваше да усеща накъде бие Грант и това не му харесваше.

— Ако приемем, че е направил, както си го помолил, това би трябвало да прекъсне следата, не мислиш ли?

— Освен ако Манкузо не ме е проследил до агенцията и не ме е видял да се качвам в седана.

— Ти забеляза ли такова нещо?

Стоун поклати глава.

— Ако е успял, значи Манкузо дяволски е поумнял за един ден.

— Тогава остава момичето — повтори Грант.

— Не мога да го повярвам.

— Допускаш ли, че тя се чука с Ванс?

— Тя сама ми каза, че са го правили пред години.

— Окей, значи тя е бивша любима на Ванс, продължава да работи за него и не се съмнявам, че тази работа е единственият й източник на доходи.

— Доколкото ми е известно.

— От колко време я познаваш?

— От няколко дни.

— На кого е лоялна според теб?

— Тя съвсем ясно ми каза, че Колдър за нея е всичко, но от друга страна, знае, че аз не върша нищо срещу неговите интереси. Опитвам се да открия жена му, за бога!

— Но Колдър гледа на това като на заплаха срещу интересите си, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че се опита да те натири. Прав ли съм, ти сам го каза?

— Да, опита се.

— Значи той мисли, че присъствието ти в Ел Ей е заплаха срещу интересите му.

— Предполагам.

— Ако той мисли така, защо да не е на същото мнение и Бети?

— Имаш основание — призна Стоун, но не изпитваше никакво желание да го признае вътре в себе си.

— Нека те попитам и нещо друго: ти къде беше, когато Манкузо е влизал в стаята ти?

— В един курорт посред пустинята.

— Сам?

— Не.

— Кой беше с теб?

— Бети Саутард — неохотно каза Стоун.

— И чия беше идеята да се запилеете чак там?

— На Бети.

— Стоун, според мен ти мислиш с хуя си — каза полицаят, — но не забравяй, че този орган не притежава мозък.

Стоун се срещна с Бети Саутард в италиански ресторант с името „Валентино“. Искаше да я вземе от дома й, но тя настоя да се видят направо в ресторанта. Целуна го силно. Заведоха ги при резервираната маса. Поръчаха си напитки.

— Как вървят нещата? — попита го тя.

— Не много добре — отговори Стоун. — Нищо не мога да разбера и ми минава през ума да си събера багажа и да се върна в Ню Йорк.

— Това ще ме убие — каза тя, отпивайки от мартинито си.

— Мили думи, но аз само си гоня опашката и не мога да си върша истинската работа.

— Арингтън се прибра — каза тя.

Стоун примигна.

— Кога?

— Изглежда, вчера. Ванс дойде в офиса тази сутрин, подсвирвайки си весело и ми нареди да поръчам цветя.

— Странно, защото ми се струва, че снощи зърнах Ванс — каза Стоун, — и той беше самичък.

— Къде?

— Вечерях с приятеля ми Рик Грант в един гръцки ресторант и съм готов да се закълна, че го видях в бентлито.

Тя поклати глава.

— Няма такова нещо. Ванс и Арингтън снощи са вечеряли в хотела на „Бел Еър“ заедно с няколко важни акционери на „Центурион“. Знам със сигурност, защото сама направих резервацията.

Това вече изчисти последните съмнения в Стоун.

— О, добре, значи ми се е привидяло.

— Ванс мисли, че си в Ню Йорк — каза Бети. — Днес следобед ми издиктува писмо до теб.

— Знаеш, че държа да мисли така, особено след като ни проследиха от ресторанта онази нощ. Всъщност искам всички освен теб да вярват, че съм се върнал в Ню Йорк.

— Разбирам — каза тя. — Ще поръчваме ли?

И двамата си поръчаха салата „Цезар“ и осо буко 5 5 Осо буко (ит.) — ястие от джолан. — Б.ред. , а Стоун избра бутилка „Маси Амерон“, 91-а.

— Това е страхотно вино. Надявам се, че го помниш.

— Изглеждаш ми малко потиснат, скъпи — констатира тя, докосвайки вътрешната страна на бедрото му с палеца на крака си.

— Винаги се депресирам, когато прахосвам време — замислено каза той.

— Е, надявам се, не всичкото ти време тук е било прахосано — и натисна палеца си в чатала му.