Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— За да получа съдебен ордер, имам нужда от вероятна причина.

— Не можеш ли да се позовеш на сигнал от информатор?

— Кой например?

— Аз например, можеш да използваш и името ми, стига да се налага.

— Става.

— Добре. Надявам се момчетата да не се стараят да не счупят нещо.

— Ще им подметна. Друго?

— Онзи пич… как беше, Мартин Бероун? Искам да знам всичко за него и за „Бероун Файненшъл Сървисис“.

— Окей.

— Разполагаш ли с човек във ФБР, на когото може да се има вяра?

Грант се замисли дълбоко.

— Кой отдел на ФБР?

— Този, който се занимава с финансовите институции.

— Да, познавам едно момче.

— Трябва да се срещна с него.

— Ще видя какво мога да направя.

— Кажи му, че става дума за отвличане — нашите хора обичат да отвличат.

— Окей. Къде да те намеря?

— Върнах се в „Льо Парк“. Нещо ми подсказва, че няма да ме търсят там.

— Може би, но дали няма да изпратят някой да почисти?

— Господи, за това не се бях сетил. Значи трябва да се махна оттам колкото се може по-бързо.

— Ако искаш, аз живея на три преки оттук, хлапето е в колеж и спокойно можеш да се настаниш в стаята му.

— Благодаря, но предпочитам хотелите. Ще ти съобщя къде съм отседнал. — Стоун извади клетъчния си телефон и натисна бутона за включване. Индикацията светна, сякаш нищо особено не се бе случило. — Мамка му, работи! Трябва да напиша благодарствено писмо на „Моторола“.

— Мога ли да ти звъня на този номер?

— Да. Нещо друго?

— Рик, можеш ли да ми намериш пистолет?

— Предполагам, нещо, което да не може да се проследи?

— Разбираш, че не бих искал да попълвам федерални формуляри при закупуване.

— Стоун, да не замисляш да застреляш някого?

— Не в момента, но човек никога не знае.

Стоун веднага се върна в „Льо Парк“, но по пътя се обади в „Бевърли Хилс Хотел“ за резервация. Реши да живее комфортно и да не се крие. Нанесе се в малкия апартамент и позвъни на пиколото.

— Да, сър? — каза момчето, когато Стоун отвори вратата.

Той му подаде подгизналия костюм, окачен на закачалка, и обувките, в които бе сложил клонки.

— Смяташ ли, че това може да се оправи? — попита го той.

Момчето повдигна единия ръкав и го помириса.

— Солена вода? — въпросително го погледна той.

— Опасявам се — въздъхна Стоун. — Паднах от яхта в океана.

— Първо ще ги накисна в прясна вода, за да измия солта, после, докато съхнат, ще ги изгладя няколко пъти.

— Мога ли да се надявам?

— Надежда има винаги, сър, но не бих бързал да давам големи обещания.

— Направи каквото може — поръча Стоун и му подаде петдесет долара.

— Ще се постарая, сър.

Момчето си тръгна с дрехите и Стоун затвори вратата. Поспа малко и късно следобеда го събуди Рик.

— Организирах срещата с човека от ФБР, но ще ти струва една скъпа вечеря.

— Чудесно, къде?

— Има едно заведение, казва се „При Майкъл“, в Санта Моника. — Той му даде адреса и указания как се стига дотам.

Отпочинал и освежен, Стоун пристигна в заведението в уговорения час. Рик и някакъв мъж вече го чакаха на маса в прекрасна градина.

— Стоун, това е Хенк Кейбъл — представи мъжа Грант.

Стоун стисна ръката на агента от ФБР.

— Ние се познаваме — каза той.

— Откъде? — изненада се Стоун.

— Имахме една среща по повод случая Саша Нижински, преди няколко години, в Ню Йорк. Тогава работех там.

— А-а… сега си спомням.

— Ти правеше всичко възможно, за да ни държиш далеч от следствието.

— Предполагам, че съм се старал — съгласи се Стоун.

— Нямам нищо против теб — местните по правило постъпват така.

— Е, доволен съм. А сега с какво се занимаваш тук?

— Ръководя отдела за финансови разследвания.

— Точно човекът, който ми трябва — усмихнато каза Стоун.

— Да поръчваме — ентусиазирано предложи Рик.

Поръчаха си питиета, разгледаха подробно менюто, избраха си вечеря и се заловиха за работа.

— Добре, казвай какво искаш от нас — започна Кейбъл.

— Повече, отколкото мога да ви предложа — предупреди Стоун.

— И колко ще ми струва?

— О, каквото давам, е безплатно. Не търся слава, интересува ме само да възтържествува справедливостта.

Кейбъл изцвили от престорен възторг. Намеси се Грант.

— Хенк, мисля, че ще спечелиш, ако го изслушаш.

— Окей, окей, казвай, Стоун.

Стоун се обърна към Грант.

— Рик, ти намери ли нещо за „Бероун Файненшъл Сървисис“?

— Регистрирана е по правилата във всички щатски и федерални агенции, но е нещо като кошница. Щабквартирата е в занемарена административна сграда на Ла Сиенага — държат там последния шести етаж, около сто и осемдесет квадратни метра площ.