Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Не виждам дуло.

— Скрито е под пластмасовия корпус. Куршумът пробива през върха и излита.

Стоун прибра писалките във вътрешния си джоб.

— Така — продължи инструктажа Рик, — след като успееш да го провокираш да каже нещо, с което да се самообвини, произнеси думата „полиция“ в какъвто искаш контекст. Ако кажеш „ченгета“ или „ФБР“, или „данъчни“, все едно че не сме го чули. Но в секундата, в която произнесеш „полиция“, ние нахлуваме с момчетата от специалния въоръжен отряд. Имаме ключове от асансьорите и ще стигнем до теб за по-малко от минута, най-много минута и половина.

— Ако съм загазил, какво се очаква от мен да правя през тези деветдесет секунди? — поинтересува се Стоун.

— Затова са писалките — напомни му Кейбъл.

— Аха — каза Стоун. — Добре тогава, хайде да го направим.

Стоун седеше с Рик Грант и Дино в подземния гараж на „Сейф Харбър“. Той свали кобура с пистолета и го даде на Рик.

— Предполагам, че не биха ме пуснали в кабинета на Иполито с това, нали така? — риторично попита той и облече сакото си отново.

— Едва ли — съгласи се Рик.

Дино, който бе запазил съвсем нетипично за него мълчание по време на цялата подготвителна фаза, най-сетне проговори:

— Стоун, има доста неща, които не ми харесват.

— Какви например?

— Влизаш в сграда, за която не знаеш нищо. Освен това единственото, което ти е известно за този Иполито, е, че той е много, ама много лош тип, който вече се е опитал да те убие веднъж. Не бих казал, че това е рецепта за един добър ден.

— Разбирам, Дино, но аз имам личен интерес в цялата история, така че не искам да седя върху ръцете си и да чакам цял живот федералните да се наканят и да съберат достатъчно улики срещу този човек. Искам сам да го ударя.

— Вече си го направил два пъти — напомни Дино.

— Вкарал съм го в разноски, нищо повече. А аз искам да го натикам в затвора завинаги.

— Добре — съгласи се Дино, — щом трябва да го направиш, направи го тогава.

— Стоун — намеси се Рик, — всъщност не си длъжен да го правиш. Мога да отменя цялата операция на секундата.

— За бога, искам да го направя — каза Стоун. — Сега млъкнете и двамата и ме оставете на мира.

— Съжалявам, трябва да те запозная със ситуацията — продължи Рик. — Имаме бус, паркиран от другата страна на улицата, който е с надпис на електрическата компания. Момчетата навън са отворили капака на шахтата и нещо ровят из нея. В буса е цялата техника за връзка с теб. Там ще получават твоя сигнал, ще го усилват и ще го излъчват до всички нас, а ние ще го чуваме с ръчните си радиостанции през цялото време. В гаража имаме два буса с антитерористични екипи на ФБР. Техниците блокираха асансьора тук долу, така че ще можем да го ползваме веднага щом ни потрябва. До всеки пункт на банковата охрана вече се навъртат наши цивилни хора и те ще им попречат да уведомят Иполито, че сме на път за офиса му. Имаме хора край Дейвид Стърмак и Мартин Бероун, които ще заковем в секундата, в която си в безопасност. Федералните имат съдебна заповед за обиск на „Сейф Харбър“ и всичките й клонове, както и за „Бероун Файненшъл“, и за „Албакор Фишърис“. Нашите инспектори ще влязат в минутата, в която ти излезеш от сградата.

— Звучи обнадеждаващо — каза Стоун и посочи нещо с пръст. — Я виж там.

Покрай тях мина „Ролс-Ройс“ кабрио и паркира в отсрещната клетка. От него слезе Дейвид Стърмак и се отправи към асансьорите.

— Може би се качва при Иполито — каза Рик.

— А може да иска да осребри чек — допълни на майтап Дино.

— Няма ли да е страхотно, ако ги заловим и двамата — замечтано попита Рик.

— Ще направя каквото мога — обеща Стоун. Слезе от колата и чукна като испански танцьор двата тока върху бетона.

— Проба, проба — каза той.

Рик вдигна радиостанцията.

— Чувам те ясно и силно — потвърди той. — Успех!

— Да — измърмори Дино, — успех! Бих искал да съм с теб.

Стоун на свой ред тръгна към асансьорите. Почака малко, понеже единият, както му бяха казали, не работеше, но накрая се върна вторият, той се качи в кабината, натисна бутона за последния етаж и пое към върха на сградата. Асансьорът спира на няколко пъти, за да обслужва други хора, но когато стигна на двайсет и петия етаж, Стоун отново беше сам.

— Пристигнах — каза той за микрофоните.

Излезе от асансьора и се озова в голяма, луксозно обзаведена приемна. Дейвид Стърмак седеше в едно от креслата и прелистваше последния брой на списание „Форчън“. Изобщо не вдигна поглед.