Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

Стоун се върна в „Бел Еър“. Дино спеше. Съблече се, избръсна се и влезе под душа. Когато излезе, Дино беше станал.

— Къде, по дяволите, беше цяла нощ? — намръщен го попита той. — Не знаех какво да мисля.

— Извинявай, че не ти се обадих. Проведохме среднощен разпит.

— На кого?

Стоун му разказа за последните събития, докато се обличаше.

— Каква е тази история с обувките? — попита Дино.

— Убий ме, не знам — чистосърдечно призна Стоун. — Хайде да закусим.

Точно приключваха със закуската и се появиха Хенк Кейбъл и Рик Грант. Кейбъл носеше под мишница кутия за обувки.

— Свали обувките си и си събуй панталоните — каза Кейбъл. — А също и бельото.

Стоун го направи.

— Без снимки — шеговито предупреди той.

Кейбъл отвори кутията и извади от нея чифт мокасини с кожен език отгоре.

— Това са девет и половина — обясни той. — Най-близкото, което можах да намеря.

— Предполагам става дума за някаква федерална високотехнологична обувка — попита Стоун.

— Добро предположение. Пробвай ги.

Стоун обу обувките.

— Стискат ми.

— Ще оживееш — безгрижно махна с ръка Кейбъл. — Значи, работят така: в тока на едната има миниатюрен касетофон, а в тока на другата — предавател. — Той пъхна много тънка жичка в малка дупчица в горния край на едната от обувките. — Обърни се. — Стоун послушно се обърна. Кейбъл прекара жичката нагоре по десния му крак, фиксирайки я върху кожата с лепенки, след това повтори операцията с левия крак. — Окей, обуй си гащетата и панталоните — нареди той. Стоун се облече. — Добре, сега ще ги закрепим около кръста ти, така че да излизат отпред — обясни Кейбъл, — и ще свържем тези миниатюрни микрофони към двете жички. — Той го направи и залепи микрофоните за корема на Стоун. Попаднаха в пъпа му. — Сега вкарай ризата си и сложи колана. — Стоун го направи. — Ето — показа Кейбъл, — ако те обискират, ще търсят предавател, залепен с лепенки за гръдния ти кош или долу ниско на гърба ти или в чатала ти. Но няма да търсят в токовете на обувките ти. Даже ако те опипат с ръце внимателно през дрехите, жичките са толкова тънки, че няма начин да ги усетят.

— Разбрах — каза Стоун. — Това е добре, може да мине.

— Склонен съм да се обзаложа, че няма да ги забележат — настоя Кейбъл.

— Как се включват касетофончето и предавателя? — попита Стоун.

— Достатъчно е да чукнеш малко по-силно с ток върху твърда повърхност. Може и да не стане върху мокет. Предавателят ще слушаме и от петнайсет километра, а касетофончето може да записва до два часа.

— Не разбрах за касетофона — каза Стоун. — Защо не записвате само сигнала от предавателя?

— О, ще го записваме, разбира се, но искаме да се подсигурим в случай, че има смущения или ако стаята, където говорите, е екранирана.

— Ето какво ще направим — намеси се Рик. — Ти ще отидеш в сградата на „Сейф Харбър Банк“ и ще вземеш асансьора за най-горния етаж, където е офисът на Иполито. Кажи на секретарката му кой си и поискай среща с Иполито.

— Ако откаже?

— Ще настоиш. Обзалагам се, че любопитството му ще надделее, особено след като е мислил, че си мъртъв. Сигурен съм, че ще иска да те види.

— И какво после?

— Въвлечи го в разговор, опитай се да го провокираш да се самоуличи.

— И как, по дяволите, се прави това?

— Езикът ти е добре окачен, Стоун, знам, че ще намериш начин. Накарай го да говори и нека говори колкото може по-дълго.

— А вие, момчета, къде ще бъдете междувременно?

— Ще бъдем из цялата сграда, на един асансьор път от теб. Ако той зареже всичко и побегне, няма начин да мине през нас и да напусне сградата.

— Ами ако просто извади пистолет от чекмеджето на бюрото си и ме застреля на място? — продължи да се интересува Стоун.

— Хайде сега, да не мислиш, че ще извърши убийство в кабинета си?

В диалога им се намеси Кейбъл, който вдигна писалка с мастило „Монт Бланк“ — от дебелия модел.

— Още няколко джаджи: тази малка дебелана може да изстреля един куршум двайсет и втори калибър с кух връх. Сигурен съм, че ще можеш да уцелиш събеседника си от една ръка разстояние — по-далеч от това не мога да гарантирам. Лично аз на твое място бих се целил в главата. — Той вдигна нова писалка. — Това е втора от същия вид. Сложи ги във вътрешния джоб на сакото — там, където хората нормално носят писалките си. — Той разви капачката и демонстрира: — Дори ще можеш да пишеш с нея — после я зави отново. — За да стреляш, насочваш я където трябва и силно натискаш върха на златната закачалка, ето тук — и му показа, без да стреля.