Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

Старият рицар се строполи на земята.

— Хей! — намесих се аз и потърсих с поглед Сам, шофьорът на катафалката.

Той беше едър като бик, приятен човек. Освен това работеше като телохранител в няколко клуба в града. Но не го видях.

Фелоус беше бърз. Щом ме забеляза, той рязко се обърна и ме фрасна по носа. Коленете ми се огънаха. Усетих вкус на кръв. После Гай пак ме удари, но този път юмрукът му се стовари върху гръкляна ми. Изкара ми въздуха. Фелоус приклекна, но не реализира трето попадение. Господин Касълбаум бе седнал по задник и размахваше ръце. Очите на Гай се стрелнаха към него и аз се опитах да предупредя стареца, но в гърлото ми сякаш бе заседнала буца. Само изсъсках. После прецених ръстовото си предимство пред скапания шибаняк и го блъснах с всичка сила. Той се удари в катафалката. Когато опита да се изправи, аз отново го блъснах — този път по-силно. Откровено казано, това започна да ми харесва. Бях пресметнал разстоянието и той не можеше да стигне до лицето ми.

— Разкарай се, приятелю! — озъби ми се Фелоус. — Защо не си гледаш работата?

Пак го блъснах и изграчих:

— Това ми е работата. Да отговарям за погребението.

Гай се изсмя подигравателно. Но не помръдна.

— Хубава работа имаш, приятелю.

Избърсах с ръкав лицето си. Носът ми пулсираше. Господин Касълбаум бавно се изправяше. Обърнах се към него.

— Добре ли сте?

— Нищо му няма — рече Фелоус. — Докоснах го съвсем леко.

— Побоят над възрастни хора едно от любимите ти занимания ли е? — попитах аз.

— Не е твоя работа с какво се занимавам, приятелю.

Започна да ми писва да ме нарича „приятелю“.

— Защо не се извиниш?

— Той посегна пръв — изръмжа Фелоус.

— Добре. Виж какво, по време на погребение напрежението се засилва. Убеден съм, че господин Касълбаум не е искал да…

— Говорех сериозно — прекъсна ме възрастният мъж. — Този човек наистина е негодник.

Фелоус потупа катафалката.

— Искаш ли да се повозиш, старче?

Касълбаум се нахвърли върху Гай. Застанах между двамата и сграбчих Фелоус за реверите. Дойде ми до гуша от него. Доближихме лица и се вторачихме един в друг.

— Може ли да прекратим този спор?

— Пусни ме — изсъска той.

— Първо покажи малко уважение.

— Кой си ти?

Разтърсих го, но той се изплъзна от ръцете ми и отново се блъсна в катафалката, като този път удари главата си и побесня.

— Да те вземат дяволите!

Фелоус се нахвърли върху мен, започна да рита и да драска и остави няколко кървави бразди по лицето ми. Най-после Сам се появи. Закопчаваше ципа си. Сам е добро момче, макар че многократно съм го предупреждавал да не пикае на гробищата, когато е на работа. Пикочният му мехур е колкото напръстник. Сам ме отърва от Гай Фелоус, който се освободи от хватката му, направи няколко крачки назад и вдигна ръце, сякаш да покаже, че не е въоръжен.

— Дадено, стига толкова.

— Добре ли сте, господин Сюъл? — попита Сам.

— Да. Благодаря ти — отговорих аз и му направих знак да изпрати господин Касълбаум до колата му.

Възрастният човек тръгна, без да се съпротивлява. Гай Фелоус се успокои. Той оправи яката и вратовръзката си и прокара пръсти през косите си. После бръкна в джоба на сакото си и ми подаде носна кърпа. Притиснах я до носа си и кърпата се обагри в червено.

— Разби ми носа, тъпако — рекох аз.

Фелоус се засмя.

— Май ти си тъпакът. — Той допря пръсти до лицето си, за да провери дали има кръв. — Смахнат дъртак.

— Изглежда не те обича.

Фелоус сви рамене.

— Много е любопитен. Мисли, че е баща на всички. Разстроен е заради… нали знаеш.

— А ти?

— Разбира се, че съм разстроен. Кой би предположил, че онази глупачка ще се самоубие?

Въпросът беше реторичен. Но по една случайност аз имах отговор. Или поне отчасти. Отворих уста да попитам дали Фелоус знае нещо за чернокосата жена с дългите крака, но нещо ме спря. Вместо това го попитах дали познава добре покойната. Въпросът беше излишен.

— Бяхме приятели.

— И нямаш представа защо се е самоубила?

Той сви рамене.

— Предполагам, че е била нещастна.

— Когато аз съм нещастен, пускам си филм с братя Маркс или излизам и се напивам — рекох аз. — Не се затварям в гаража и не включвам двигателя на колата.

Фелоус присви очи.

— Може да не е харесвала братя Маркс.

Умник. Този тип определено не ми се нравеше. Той беше боклук. Хубав, но боклук. Беше ясно, че изобщо не му пука за починалата му „приятелка“. Запитах се защо си е направил труда да дойде на погребението й и дори да го плати. Пак ми хрумна да го попитам за фалшивата Каролин Джеймс, но отново нещо ме спря. Не знам защо не исках да мисля, че тя може да има нещо общо с този тип. Макар да ме бе споходило силното и обезпокоително чувство, че е така. И през следващите двайсет секунди подозренията ми се засилиха.