Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

— Наистина ли си шеф на това място? — попита той.

— Управител съм на погребалния дом.

Фелоус ме изгледа от главата до петите.

— Не приличаш на погребален агент.

— Казвали са ми го. А ти? Харесва ли ти онова, с което се занимаваш?

— С какво, мислиш, че се занимавам?

Свих рамене.

— Изненадай ме.

— Тенисист съм. Давам уроци в крайградския клуб. Играеш ли тенис?

— Прехвърлял съм няколко пъти топката през оградата.

— Имаш хубаво телосложение за тенисист. Дълги ръце. Ако си и бърз, може да излезе нещо от теб.

Бърз съм. Но в онзи момент не бързах. Тогава само си представих чифт маратонки, къса бяла поличка и два дълги крака, които тичат по корта. Представих си как лейди Хикс се изкъпва след урока, изпива няколко питиета с Гай Фелоус и после пристига в погребалния дом, за да ми размъти главата.

Фелоус казваше нещо.

— Печелиш ли добре от това?

— От кое?

Той протегна ръка и посочи гробището.

— А, това. Да — отговорих аз. — Погребалният бизнес. Стабилен е. А тенисът?

— Изкарвам си прехраната. Не се сърдиш, нали? — Гай Фелоус протегна ръка и ме потупа по рамото. — Ще се видим на гробището.

Той се засмя и тръгна. Кой би предположил колко е прав?

Отидох в бар „Ухилената стрида“. Заведението се намира на пристанището. Сградата е стара и порутена и сякаш всеки момент ще се наклони и ще рухне във водата. Интериорът е морски. Има рибарски мрежи, бурета и стара лодка, окачена над бара. Пияниците често я замерят с чаши и бутилки, като от време на време пукват нечия нищо неподозираща глава. Ако достатъчно дълго пиете в „Ухилената стрида“, ще се научите къде да сядате. Е, поне на теория.

Собствениците са Франк и Сали Фини, родителите на Джулия, бившите ми тъст и тъща. Сали е огромна и има едро, овално, червендалесто лице, къси ръце и грамадни длани. Гласът й е силен — нещо много необходимо, когато работиш в такъв бар. Виждал съм я да прекратява сбиване само като изкрещява на участниците да излязат навън.

Франк, от друга страна, е слаб и дълъг като върлина. Адамовата му ябълка съперничи на носа му, а изражението му е мрачно, сякаш е настъпил краят на света. И всеки път тряска чашите на бара. Ако сте в добро настроение и искате да си го развалите, потърсете Франк. Погледнете ли навъсеното му лице, ще изпаднете в дълбока депресия.

„Ухилената стрида“ може да се похвали с една атракция, която си струва да се спомене. Срещу бара има черна врата, за която Франк и Сали плащаха две години на градските строителни инспектори, за да не бъде закована. Но парите си заслужаваха, защото винаги когато някоя приятелска кавга заплашваше да прерасне в неконтролируема, Сали извеждаше нищо неподозиращите боксьори през черната врата и оттам — право на кея. Зрелището е страхотно, а после Сали черпи по едно питие всички в бара и се кикоти като вещица. Ако може да й се вярва, още никой не се е удавил. Имам предвид не в алкохол, а във водата в пристанището.

Рано следобед в „Ухилената стрида“ нямаше много посетители. Франк работеше на бара, затова атмосферата беше потискаща. Всъщност, мъртвешка. Тони Марино седеше на обичайното си високо столче в края на бара и пиеше шотландско уиски. Еди Велвит, друга редовна клиентка, гледаше телевизия в ъгъла. Тя беше малко по-висока от стола и тежка почти колкото него. Еди предшестваше дори Франк и Сали Фини в „Ухилената стрида“. Баща й, треторазреден жокей на име Бъд Велвит, бе притежавал бара преди тях. И когато Бъд го продаде на семейство Фини, дъщеря му явно беше включена в сделката. Много харесвах старата Еди. Ако пренебрегнете бръчките и размъкнатите й дрехи, ще видите забележително добри и дружелюбни очи. Благородна душа. Влязох в бара и Еди вдигна чашата си за поздрав, после отново се вторачи в телевизора.

Седнах и казах на Франк да ми даде бира.

— Кого погреба днес, Хич? — попита Тони. — Видях те, като тръгваше за гробището. Нямаше много хора.

— Пет-шест души. Млада жена.

— Жена? — Той тъжно поклати глава. — И не искаха гайда, а?

— Тя беше обикновено момиче, Тони. Нямаше приятели. Нито семейство.

Тони Марино направи гримаса.

— Господи, какъв ужас.

Франк сложи бирата пред мен.

— Благодаря — рекох аз. — Джулия каза ли ти, че пак ще играем заедно в „Джипси“? В „Нашият град“?

Франк смъкна кърпата от рамото си и прогони една муха от бара.

— Курва.

О-хо. Той беше в онова настроение. Това беше загубена кауза, но въпреки всичко, се опитах да я спася.