Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

— Е, не съм я карал да позира, за да я рисувам. Но три-четири пъти забелязах посетител, който не беше негодникът. Висока жена с черни коси. За устата не знам.

Лейди Хикс.

— А чухте ли името й?

Господин Касълбаум отпи от чая и направи гримаса.

— Чаят е кисел. Съжалявам.

— Името й?

Той се облегна назад, погледна ме и леко се усмихна. Страхотно. Старецът бе прекарал твърде много време с котките си и сега щеше да си играе с мен като с мишка.

— Жената ви интересува, нали?

Кимнах.

— А съседката ми не ви интересува.

— Съседката ви е мъртва — напомних му аз.

— Вие я погребахте.

— Можете ли да ми кажете нещо за онази жена? — настоях аз. — Идвала ли е, когато и Гай Фелоус е бил тук? Мислите ли, че той я познава?

— Не съм ги виждал заедно. — Очите му се присвиха подозрително. — Разбира се, не гледам денонощно през шпионката, ако искате да кажете това.

— Съвсем не.

На дивана до господин Касълбаум скочи кривогледа, пъстра котка, която измяука пронизително. Старецът покри с шепа муцуната й и животното млъкна.

— Един път ги видях почти заедно — добави той. — Може би в седмицата, преди да намерят в колата горкото момиче.

— Почти?

Касълбаум прехапа устни.

— Минавах край външната им врата и чух, че негодникът е там. Крещеше. Нещо се строши. Може би лампа. Не знам какво беше. После нещо се блъсна в стената. Негодникът продължи да крещи. Затова погледнах през шпионката. Там имаше някой, но видях само гърба му. Стоеше пред вратата. И после гърбът изчезна и вратата на апартамента се отвори. Негодникът изглеждаше ядосан, но това не беше нищо ново. Все едно да кажеш, че папата е католик. Сетне затръшна вратата. Отворих и излязох в коридора. И в сенките до стълбите стоеше онази жена.

— С черните коси?

— Да. Криеше се. Това беше ясно. Изтича там, за да не я види негодникът.

— Каза ли ви нещо?

— Рече здравейте. Отвърнах на поздрава й и попитах какво става. В днешно време човек трябва да си отваря очите на четири.

— И после?

— Нищо. Тя се приближи до вратата и потропа. Видях за миг младата жена, когато открехна вратата. Плачеше. На лицето й имаше кръв. Преди да видя още нещо, другата влезе и вратата се затвори.

— И сте сигурен, че чернокосата жена се криеше от Гай Фелоус?

— Казвам ви какво видях. Не мога да чета мисли.

Касълбаум беше уморен възрастен човек, който трябваше да проветри апартамента си. Той сложи ръце на кокалестите си колене. Край на историята. Не беше много. Благодарих му за чая и за времето. Касълбаум махна нетърпеливо.

— Забравете за чая. Не беше хубав.

Застанахме на вратата и той се поколеба.

— Мога да ви кажа още нещо. Когато младата жена умря, полицаите дойдоха и ме попитаха кой е собственикът, за да го информират. Ами аз съм собственикът. Тази сграда е моя. Още от времето преди да се родите. Извадих ключа и ги пуснах в апартамента й. Вътре цареше пълна бъркотия. Но горкото мъртво момиче беше много чисто и винаги подреждаше. Тогава обаче сякаш бе минал ураган. Чекмеджетата бяха издърпани. На пода бяха разхвърляни възглавници и дрехи. Книги. Чинии. Счупена лампа. Пълен хаос.

— Сякаш някой е търсил нещо?

— Може би.

— Вещите й още ли са там?

— Не. На другия ден дойде негодникът, натъпка ги в кашони и ми каза да повикам камион на благотворителната организация „Добра воля“. Казах му сам да ги извика. Да не съм му слуга? И сега апартаментът пак е даден под наем. Познавате ли някого тук?

Вторачих се в стълбището, в тъмния ъгъл, където фалшивата Каролин Джеймс се бе крила от Гай Фелоус. Каква беше връзката между двете жени? Според господин Касълбаум, Гай Фелоус е имал пълен достъп до апартамента, влизал е и излизал, когато му скимне и е биел горката Каролин Джеймс. Какво би се случило, ако бе забелязал фалшивата Каролин Джеймс на стълбището?

Господин Касълбаум, изглежда, чакаше отговор на въпроса си. Разсеяно поклатих глава.

— Не… Никого.

Поех по магистрала Джоунс Фолс, продължих на север по Семинари Роуд, после се отправих на североизток, на юг, на запад и пак на север и излязох на криволичещ селски път, който ме заведе до грижливо окосените тревни площи на крайградския клуб. Спрях на големия паркинг до сградата, построена в английски архитектурен стил от XVIII век. Старият ми, скапан шевролет бе заобиколен от беемвета и мерцедеси. Беше прекрасен пролетен ден. Навсякъде цъфтяха жълти нарциси, лалета и кандилки. Тук-там на тревата имаше и големи, красиво оформени фигури от мирта — вид пълзящ по земята бръшлян, мек като женски коси.