Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

Съзрях миниатюрен трактор. Зад волана седеше дребен, жилав човек. Бейзболната шапка беше килната назад на главата му. Той издаваше заповеди на двама прегърбени типа, облечени в зелени работни комбинезони. Те стояха и държаха гребла. Приближих се и двамата изчезнаха. Шефът остана зад волана. На бялото кръгче на комбинезона му пишеше, че името му е Руди. Бейзболната шапка предполагаше, че Руди харесва пепси-кола, макар да бе от друго поколение. Ботушите му бяха с цвета на кюфтета.

— Здрасти — рекох аз.

— Здрасти.

— Ти си Руди, нали? — попитах аз и протегнах ръка.

Нямах представа защо се държа така свойски, но чувствах, че приличам на идиот. Допирът до ръката на Руди беше като до стрито стъкло в бейзболна ръкавица.

— Какво мога да направя за теб? — изчурулика той.

Бях сигурен, че ми се подиграва.

— Казвам се Хич Сюъл.

— Страхотно име.

— Семейно е.

— И аз така си помислих.

— Хората ме наричат Хич.

— Предполагам. — Очите му блеснаха. — А мен — Руди.

— Виждам, пише на значката ти.

— Е, какво мога да направя за теб, Хич? — Този път Руди се ухили.

— Търся Гай Фелоус.

— Уроци ли искаш да взимаш?

— Не. Искам да говоря с него.

Руди ме изгледа от главата до петите.

— Женен ли си?

— Моля?

— Женен ли си? Имаш ли сериозна приятелка? Сгоден ли си?

— На среща ли ще ме каниш, Руди?

Той се засмя.

— Не. Струва ми се, че не искаш да взимаш уроци по тенис, нито си дошъл да кажеш на Гай Фелоус да стои настрана от приятелката ти. Ето защо ми се виждаш странен.

— Той тук ли е?

Руди погледна към кортовете, които бяха заградени със зелена мрежа.

— Странно, но не е тук. Първият му урок е в десет, а вече минава един, а Фелоус още не се е появил. — Руди се ухили. — На някои от дамите тук не са им връзвали тенекия, откакто са били дванайсетгодишни. Ако искаш да видиш нещо зрелищно, ела, когато са около него.

В същия миг на паркинга спря червено беемве, от което слезе жена с външността на Грейс Кели. Костюмът й беше ушит безупречно. Осанката й беше съвършена. Видът й сякаш казваше: „Гледай, но не пипай“. Въздухът се раздвижи, за да й стори път, когато високите й токчета затракаха към сградата. Руди и аз прекратихме разговора. Обикновено всички мъжете правят така, когато покрай тях мине поразително красива жена, дори да е на петстотин метра. Тя хладнокръвно отвори тежката дъбова врата и влезе в мъжкия клуб.

— Това беше една от тях — измърмори Руди.

— От кои?

— Бивша ученичка на Фелоус. — Руди намигна. — Известно време двамата непрекъснато играеха двойка, ако се сещаш какво искам да кажа.

— Фелоус е популярен, а?

— Е, не е моят тип.

— Руди, знаеш ли нещо за приятелката му?

— Би ли стеснил малко кръга?

— Знаеш ли да има приятелка? Имам предвид сериозна?

— И да има, достатъчно е умен, за да не я води тук.

— Да, в това има логика.

Руди и аз бъбрихме още малко. Направих му комплимент за поддръжката на тревата. Той ми каза, че има бригада от четирима плюс него. Разказа ми за новия проект за парк. За некадърния си зет, когото наел да помага и после уволнил, защото карал с бясна скорост количка за голф. Показа ми снимка на внучката си — единственото хубаво нещо, което направил некадърният му зет. Тя била гений по математика. Руди ми разказа и за последния ураган и за проблемите с електрическата инсталация в къщата му. Показа ми снимка и на съпругата си. Руди беше мил човек, но не разбираше езика на жестовете. Цяла вечност стоях под ъгъл четирийсет и пет градуса към паркинга, докато най-после подадох ръка по средата на разказа му и благодарих за отделеното ми време.

Точно когато се готвех да се кача в шевролета си, на паркинга спря полицейска кола. Зад волана седеше униформено ченге. Спътникът му слезе. Цивилен. Беше нисък и як, досущ Наполеон. Физика на борец. Имаше малки уши, розово лице и жълтеникава коса, която беше или подстригана ужасно, или ставаше дума за най-нескопосано направената перука на света. Той ме погледна така, както гледат ниските яки мъже, сякаш искаше да каже: „Само да пожелая, ще те нокаутирам, дългуч“. Устоях на желанието си да го потупам по главата, изчаках го да затвори вратата на колата, качих се в шевролета ми и включих двигателя. Ауспухът избълва отровен, синкав пушек в краката му. В огледалото за обратно виждане забелязах, че цивилният се ухили подигравателно. Униформеното ченге чистеше зъбите си и гледаше напред, но бях сигурен, че се подсмихва.

Потеглих и видях, че жълтокосият се приближава до Руди.