Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

— Моля ви, не ме гледайте така.

Кейт Забриски примигна.

— Съжалявам. Бях се замислила.

— Неприятно ми е да ви го кажа, но мисля, че ми дължите обяснение.

— Имате право. Така е.

— Каква е цялата тази история? Защо ми казахте, че сте Каролин Джеймс? Защо попитахте за уреждане на погребение? Откъде знаехте, че тя ще се самоубие? Каква е връзката… — Млъкнах. Чувал съм, че интелигентността може да се измери с времето, необходимо за разпалването на асоциативни искри между две привидно хаотични мисли. Изведнъж се почувствах асоциативно предизвикан. — Каролин Джеймс не се е самоубила — казах аз. — Нали?

— Защо смятате така?

— Защото вие сте знаели , че тя ще умре. Освен ако не сте ясновидка.

— Намеквате, че съм я убила?

Лицето й беше непроницаемо.

— Не знам какво намеквам. Но може да сте надушили нещо.

Чертите й омекнаха. Гласът също.

— Опитвах се да спася Каролин Джеймс, господин Сюъл.

— Да не се самоубие?

— Да не я убият.

— Някой е искал да я убие?

Тя кимна. И когато заговори, в гласа й прозвуча непогрешима нотка на тъга.

— Не успяха. Каролин Джеймс реши проблема вместо тях.

Детектив Забриски насочи поглед към петното влага на тавана, което беше с очертанията на Южна Америка. Явно се чувстваше виновна.

— Ще ми обясните ли всичко това? — прекъснах аз мислите й.

— Сложно е.

Изсмях се. Не можах да се сдържа. Детектив Забриски ме изгледа студено.

— Казах, че е сложно, а не смешно.

— Знам, че не е смешно. Двама човека, които не познавам, са мъртви, и онзи Наполеон ме довлече тук, за да ме изтезава. Това не е смешно. Странният номер, който ми извъртяхте, също не беше смешен. Но сега казвате, че било сложно. Това вече е смешно. Дано наистина да е сложно, детективе. И настоявам да ми го изясните.

— Защо не забравите цялата история?

— Как така?

— Ей така. Заличете я от паметта си. Припишете всичко на онази странна седмица, ако искате. Оставете тази работа на другите и си гледайте живота.

Бавно поклатих глава.

— Не мога да го направя, детективе.

— Трябва.

— Да речем, че съм необикновено любопитен.

— По-скоро безразсъдно любопитен.

— Добре, щом казвате. Но безразсъдно или не, продължавам да съм любопитен. И още ми дължите обяснение.

— Опитвам се да ви предпазя да не се забъркате в нещо неприятно.

— Трябваше да помислите за това, преди да нахлуете на работното ми място под фалшивото име на човек, който после умря, и да поискате да уредя погребението ви.

— Знам, че трябваше, по дяволите. Имах лош ден. Това говори ли ви нещо?

— Мисля, че съм чел нещо по въпроса.

Тя удари с длани по бюрото.

— Защо сте толкова ироничен?

— А вие защо сте толкова потайна?

— Аз съм ченге! Това е част от работата ми. — Кейт Забриски скочи, грабна телбода от бюрото си и го запокити към стената. Лицето й почервеня. Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката. — Не. Няма проблем. Благодаря.

Кейт Забриски тресна слушалката и гневно се вторачи в мен. Държах си устата затворена. В края на краищата, някъде в кабинета тя имаше пистолет. Кейт Забриски изчака десет секунди, а може би и повече, и внимателно обмисли думите си.

— Такава ми е работата, господин Сюъл. И не успях да спася живота на Каролин Джеймс. Ясно ли е? Чувствам се ужасно. Ето защо се опитвам да предпазя вас, но вие не ми позволявате.

— Не съм в опасност.

— Вярно. И защо да не продължава да бъде така? Ще ми позволите ли да ви предпазя? Ще се откажете ли от тази история, господин Сюъл?

— Не.

Тя въздъхна отчаяно.

— Тогава трябва да поговорим.

— Точно така.

— Но не тук. Предпочитам да разговаряме извън тази сграда. Да се срещнем утре вечер. Да речем в шест?

— Добре.

— В музея на изкуството. В понеделник там е отворено до късно.

— Това културна среща ли ще бъде?

Тя ме изгледа студено.

— Няма да бъде среща, господин Сюъл. Вие настоявате за обяснение. И ще го получите. Знаете ли къде се намира голямата синя картина на Матис?

Кимнах.

— Чакайте ме там.

— Добре. В шест часа. При голямата синя картина на Матис. — Станах от стола, когато ми хрумна нещо. — Детектив Крук знае ли, че сте идвали в погребалния дом?

Лицето й беше безизразно.

— После ще говорим за това.

Тръгнах към вратата. Кейт Забриски ме спря с въпрос.

— Казахте ли му?

Обърнах се.

— Не знаех, че сте вие. Забравихте ли?

— Но споменахте ли, че някаква жена се е представила за Каролин Джеймс?

Отворих вратата.