Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

В „Нашият град“ назряваше конфликт, задаващ се под формата на триъгълник — най-древната и банална история на романтичното блаженство и злочестие. Но в случая фигурата се изкривяваше в нещо като ромб.

Не се изненадах, че бившата ми съпруга е в центъра на неприятностите. Младият евреин Майкъл Голдфарб, който играеше ролята на Джордж Гибс, се влюби. Майкъл вече бе участвал в няколко продукции на „Джипси“. Всеки, запознат със сериозния му, но безнадеждно вдървен стил на игра, мигновено би забелязал силата на влюбването му, ако гледаше репетицията на сцената край павилиона за безалкохолни напитки. В тази сцена двамата се влюбват и Майкъл Голдфарб надмина себе си. Джулия седеше, опряла лакти на магарето за рязане на дърва, което представляваше гишето на павилиона за безалкохолни напитки, и всмукваше въздух през сламка, а Майкъл се разтапяше край нея. Тя отбягваше да го гледа в очите и това само наливаше масло в огъня. Колкото по-незаинтересовано Джулия отместваше черните си очи, толкова по-разпалено той се извиваше и гърчеше, за да улови погледа й. Резултатът беше странен танц между две контрастиращи натури — темпераментна и уклончива. И, естествено, провали сцената. Там не става дума за сладострастие. Но, разбира се, режисьорът не направи нищо. Пък и защо да прави? И той беше влюбен. Но не в Джулия, а в нейния Ромео.

— Великолепен е, нали? — задъхано прошепна Джил. — Виждали ли сте някой да излъчва толкова много емоции?

Отговорът беше „да“ и седеше на режисьорското столче.

И за да бъде завършен този злополучен ромб, ставаше все по-очевидно, че Либи Маслин, аптекарката, която играеше майката на Джордж Гибс, също е преминала границата и диша учестено пред младия мъж, изпълняващ ролята на сина й.

— Какво притежава той, което липсва в мен? — обърнах се аз към Джулия по време на почивката.

Отговорът й беше изключително откровен.

— Девственост.

— Какво? Откъде знаеш?

Тя ме измери с поглед.

— Повярвай ми. Познавам ги отдалеч.

— Е, но не изгаря от нетърпение да я загуби.

Джулия въздъхна.

— Знам. Така е.

— Изглеждаш тъжна. Мислех, че си падаш по такива неща.

— В момента не мога, Хич. — Тя очевидно беше отчаяна. — Знам, че звучи адски тъпо, но нямам нито енергия, нито време да седя на пиедестала, докато Майкъл Голдфарб ме боготвори. Представяш ли си колко ще хленчи в краката ми, ако отнема глупавата му девственост? Цветя, телефонни обаждания, нескопосани стихчета и мили жестове на всеки пет минути.

— Аз не съм правил такива неща.

— Не. Ти си много по-практичен романтик.

— Ако в това има логика.

— Няма. Но си такъв. Или поне беше. Мисля, че се променяш. Не съм сигурна.

Либи Маслин прекоси сцената. Носеше картонени чаши. Намери Джил и Майкъл, които седяха на ръба на сцената и несъмнено обсъждаха репликите на младия актьор и застана там като вярно куче. Майкъл най-после я забеляза и тя му даде едната чаша. Джил я погледна раздразнено.

— Аз съм вън от всичко това — заяви Джулия. — Твърде стара съм за тази работа. Откровено казано, съжалявам, че не отказах на Джил.

— Ние обичаме да ласкаят себелюбието ни. Признай.

— Знам. Но не мога да разбера защо сексът не върши това.

— Защото е твърде личен. Само между двама. На теб ти трябва тълпа обожатели. И като говорим за вълка…

Майкъл Голдфарб бе оставил Джил Ванс и се приближаваше към нас. Той спря пред Джулия, но не каза нищо. Само стоеше и я гледаше. Като ви казвам, че беше страшно, говоря истината. Джулия се обърна към мен и ме погледна безпомощно. Изглеждаше много секси с дългите си плитки.

— Идва ми да го бутна от някоя скала — измърмори тя, после се обърна към него и лъчезарно се усмихна. — Майкъл? Здравей, сладур. Искаш ли да отидем на някоя скала?

Той не отговори, а протегна ръка и й подаде кутия шоколадови бонбони.

— Благословени са от равин.

Тя отвори кутията и ми предложи бонбон.

— Вземи си, Хич. Благословени са от равин.

Избрах си бонбон и го разгледах. Някъде има равин, който благославя шоколадови бонбони. Това вече беше прекалено. Какъв прекрасен свят. Понякога.

Станах от леглото, разходих Алкатраз и се отправих към центъра на града.

Кафене „При Сами“ на Калвърт стрийт не се интересуваше, че е краят на XX век. Не му пукаше за разтворителите и почистващите препарати, които биха премахнали натрупаната с десетилетия мръсотия на пода, застлан с линолеум, и покривките на масите. Стотиците черно-бели снимки на стените, показващи известни личности, политици и гангстери, посещавали „При Сами“ през годините, бяха покрити с прах.