Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

Всяка хубава политическа реч съдържа завладяващ и запомнящ се кратък припев, който кандидатът непрекъснато повтаря. Рефренът на Алан Стюарт беше красноречив и недвусмислен. „Стига!“ Неколцина от любимците му тръгнаха из тълпата, раздавайки стикери в червено, бяло и синьо, на които пишеше: „Стига! Стюарт — губернатор“. Кандидатът стоеше на стъпалата на хотел „Плаза“, ограден от внушителен брой блюстители на реда и закона и предлагаше да свърши проклетата работа.

— Стига! — изрева той.

След като повтори това няколко пъти, Стюарт започна да получава одобрителни викове от някои от присъстващите. Идеален девиз. Хъч би трябвало да се гордее.

В политическо отношение аз съм или безпристрастен, или апатичен, ако между двете вече има някаква разлика. И по средата на речта ми писна. Алан Стюарт беше солиден и хубав и дори достатъчно смел, за да си сложи очила, докато чете речта си. Той беше на път да стане „спасителят в ръжта“. Но нещо в него ме дразнеше. Може би беше свързано с Хъч и с безмилостното му отношение към обикновените хора. Да. Реших, че е точно така. Хъч и кандидатът му произнасяха посланието си кристално ясно — булдозерът на морала вече бръмчеше и те скоро щяха да седнат зад волана. „Предупредихме ви!“

Направих самолетче от листа с речта на Алан Стюарт и го хвърлих сред надаващата радостни възгласи тълпа.

По дяволите, самолетчето полетя грациозно. Това означаваше късмет. Мисля, че пред мен стоеше следващият губернатор.

Закъснях за срещата с Кейт Забриски. На работното ми място възникна спешен случай. Искам да кажа, мъртвец. При това, смущаваща смърт. Една от онези ситуации с въжета, найлонови торбички и самозадоволяване, при които уж изпитваш неописуемо удоволствие. Може и да е така, но това предизвиква недостиг на кислород, затова, кое му е хубавото? Както и да е, трябваше да уредя погребението с родителите на момчето (представяте си колко удобно се чувствах) и закъснях за срещата.

Кейт седеше на голям диван в средата на галерията и четеше пътеводителя на музея. Тя вдигна глава, когато се приближих до нея. Изглеждаше разочарована.

— Надявах се, че няма да дойдете.

— Това е нещо ново. Момиче, което иска да й вържат тенекия. Може да ви изключат от сдружението на жените, ако се разчуе.

— Надявах се, че ще промените решението си, това е всичко.

— Да променя решението си за какво?

— В момента не съм в настроение да слушам остроумията ви. — Тя стана и ми показа страницата, на която бе отворила книжката. — Чували ли сте нещо за сестрите Коун? Страхотни са.

— Да, знам всичко за тях. Бившата ми съпруга е художник. Принуди ме да коленича пред олтара на сестрите Коун. Истински вълшебници.

— А какво ще кажете за това? — попита Кейт и посочи огромната синя картина на Матис.

Деветдесет процента от платното с размери четири-пет квадратни метра бяха боядисани в синьо. В средата се виеха две отвесни черни линии, изобразяващи непогрешимите очертания на жена, която шеметно танцува. Нещо, наподобяващо пържено яйце, изглежда, представляваше цвете. Казах на Кейт, че съм очарован.

— Често идвах тук, когато бях малка — замислено каза тя. — Израснах в Хамптън. Не е далеч оттук. Знаете ли го?

Малки, квадратни къщи. Пластмасови джуджета в градините. „Будвайзер“ в хладилника. Старици, които пушат цигари в задния двор. Разбира се, че знаех Хамптън.

— Приятно градче. Освен ако не сте сноб. А вие не сте, нали?

— Наричай ме Кейт. Не, не съм сноб. Няма начин да бъда. Аз съм първо поколение полска еврейка. Произхождам от работническо семейство от Краков. Хората или пишат неправилно името ми, или се подиграват. Баща ми беше пияница от световна класа, а майка ми — жертва от световна класа. Професията ми ме принуждава да прекарвам половината си време с престъпници, отрепки и адвокати, ако смяташ, че има разлика между тях. Ако измислиш как бих могла да се абстрахирам от всичко това и да намеря нерви да бъда сноб, ще ти дам пет долара и ще ти духам безплатно. Не го приемай сериозно. Това е полицейски жаргон.

Убеден съм, че се ухилих до ушите.

— Е, сега ще трябва да ми викаш Хич.

Кейт ме прикова с влажните си кафяви очи.

— Виж какво, не съм дошла да говорим за мен.

Приближих се до нея и махнах от рамото й въображаема прашинка.

— Мадам, ще ми позволите ли да не се съглася.

Оставихме Матис и бавно тръгнахме покрай другите модернистични придобивки на сестрите Коун, основателки на музея. Посетителите бяха малко. В помещенията имаше климатична инсталация. Осветлението беше ярко. Пазачите се поклащаха на петите си и гледаха право пред себе си.