Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

Кейт и аз влизахме и излизахме от салоните, като от време на време спирахме пред някоя картина. Кейт допираше пръсти до брадичката си, докато я съзерцаваше. На мен ми беше по-интересно да отстъпя крачка назад и да шпионирам бившата фалшива Каролин Джеймс от Краков, а после от Хамптън. Тази вечер красивата детективка беше в цивилни дрехи — тревистозелен костюм, кремава блуза с копчета във формата на телевизионен екран и обувки с високи токчета. Неподходящо облекло за преследване на престъпници. Беше си сложила дори руж и сенки на очите.

— Ще ходиш ли някъде после? — попитах аз.

Тя се обърна. Не можах да разгадая погледа й. Тайнственият патент на жените.

— Защо питаш?

— Изглеждаш твърде добре, за да си губиш времето в музей или с мен.

— Е, благодаря. — Тъй като имаше руж, не можах да разбера дали страните й поруменяха от комплимента ми. — Всъщност, наистина ще ходя някъде. По задължение.

— Господи, надявам се да не е на среща. Не, и след като употреби такава дума.

— Не е среща. Коктейл за набиране на средства. Шефът ми се кандидатира за губернатор.

— Алан Стюарт, нали? Днес присъствах на официалното му изявление.

— Така ли? В хотел „Плаза“?

— Да — отговорих аз и размахах пръст срещу лицето й. — „Стига!“

Продължихме да обикаляме галерията и минахме за втори и трети път покрай едни и същи картини и скулптури.

Озовахме се пред платно на Сезан, изобразяващо италианско селце, кацнало на върха на планински склон. Тънки, зелени борове. Мъгливо, жълтеникавокафяво небе. Много красиво. Място, където бих искал да бъда. Представих си, че съм там и стоя с… Ами, защо не, с Кейт Забриски. Облечени в бозави, селски дрехи. Край нас прелитат комари. Невидими щурци свирят в огнището.

— Възложиха ми убийството на Гай Фелоус.

Трепнах и се върнах в Балтимор. Кейт продължаваше да гледа картината, макар че явно не беше запленена от пейзажа на Сезан.

— Не съм запознат с професията ти. Това добра новина ли е, или лоша?

— Откровено казано, още не съм сигурна. Отначало възложиха случая на Крук, после го отстраниха. И той никак не е доволен.

— Защо беше отстранен?

Кейт сви рамене.

— Всяка служба има своя политика. Дадоха му друго престъпление. Не можем да се оплачем от недостиг на убийства. Но винаги е неприятно, когато ти отнемат случай.

— Тогава сега си важна клечка, а? Сигурно ти имат доверие.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… Явно смятат, че можеш да разкриеш престъплението.

— Разбира се, че мислят така. Инак нямаше да работя в полицията. Виж какво, отстраняването на Крук не означава, че не му вярват. Но такава е политиката. Джон Крук е много добър детектив. Понякога не се държи с хората както трябва, но това не е на лична основа.

— Тогава още съм заподозрян.

— Откровено казано, ти си неубедителен заподозрян.

— Непрекъснато ми го казват. Не че имам нещо против. Между другото, какво представлява убедителният заподозрян?

— Предпочитам да не го обсъждаме.

— Съгласен съм.

— Искам да те попитам нещо. Днес си ходил в хотел „Плаза“, когато Алан официално е обявил кандидатурата си. Случайно ли беше там?

Обясних й, че съм срещнал стария си приятел от колежа.

— Познаваш Джоуел Хъчинсън?

— Мога да ти разкажа куп истории за него.

— Сигурна съм. Хайде, да вървим.

Тръгнахме към изхода и аз повторих въпроса, който дотогава отбягвахме.

— Като говорим за истории, останах с убеждението, че тази вечер ще ми разкажеш някоя. Например защо се представи за Каролин Джеймс.

— Ами, не знам откъде да започна.

— Да се осмеля ли да предложа „отначало“?

Кейт неочаквано спря и се вторачи изпитателно в мен.

— И аз започвам да мисля така.

После, също толкова неочаквано, тя се обърна и излезе от галерията. Изчаках, за да огледам краката й, и я последвах.

Настигнах я на стълбите.

Кейт ме хвана под ръка и рече:

— Да вървим.

Библиотеката в консерватория „Пийбоди“ е зашеметяваща — уютно, правоъгълно помещение, издигащо се все по-нависоко със зрелищни стълби от ковано желязо от двете страни. Тесни пътечки водят до рафтовете с книги. Таванът е от цветен витраж — осмоъгълник в млечнобяло с парченца от ослепително яркозелено, синьо и кървавочервено, оградени с черна паяжина от калай. Ако гаврътнеш няколко чашки и присвиеш очи, ще видиш цял квартал в Ню Орлиънс — жени с кърпи на главите и широки памучни рокли, които са се облегнали на перилата на балконите си и разговарят или сочат нещо в двора долу — прасе, гонещо куче, или ченге, преследващо котка, или само лъчите на топлото слънце, прогонващо сенките от ъглите. Не разбирам нищо от музика, затова нямам представа какви книги има на безкрайните редици. Но помещението е страхотно и придава класа на всички функции, за които го дават под наем собствениците на консерватория „Пийбоди“. Определено не е безлична хотелска зала.