Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

Той ми стисна ръката и се смеси с тълпата. Забелязах Джеф Симънс, заобиколен от почитатели. Той наистина не приличаше на себе си. Очите му бяха воднисти и не искряха със самоувереността и ентусиазма, които близо две десетилетия го правеха най-популярният говорител в Балтимор. Бях се срещал с него няколко пъти. Майка му и леля ми бяха стари приятелки и често играеха на карти. Били и аз също играехме. Така решавахме кой да поеме следващото погребение.

Най-после видях Кейт, която се връщаше към мен. Пресрещнах я. Тя ми даде чаша.

— Обичаш ли бърбън?

— Отлична детективска работа. Как позна?

— Досетих се, защото съм закоравял пияница.

Чашата й беше пълна с кехлибарена течност на мехурчета.

— Шампанско? — попитах аз.

— Джинджифилова бира. Едно от правилата ми е да не пия алкохол на обществени места.

— Тогава си битов алкохолик.

Тя отпи от бирата, без да откъсва очи от мен.

— Точно така.

Смесихме се с тълпата. Кейт явно не познаваше почти никого от гостите, с изключение на неколцина колеги.

— Радвам се, че се върна — казаха един-двама от тях.

— Бях в отпуск — обясни ми тя, без да добави нищо повече.

Забелязах детектив Крук, който стоеше до рафтовете с книги и оглеждаше гостите. В устата му имаше незапалена цигара. Не разбрах дали ни видя.

— Джоуел обясни ли ти защо се държа толкова приятелски с него? — попита Кейт.

— Спомена, че не искаш да помагаш в кампанията на Стюарт.

— Сериозно?

— Да. Защо? Не е ли вярно?

— Вярно е. Но не ти е обяснил защо не искам да играя по свирката му. Джоуел Хъчинсън е ревнив. Алан ме взе под крилото си, така да се каже. Направих шеметна кариера. Но това е дълга история. Важното е, че приятелят ти от колежа е маниак по контрола. Той иска Алан само за себе си. И неизвестно защо аз го заплашвам. — Тя отново отпи от бирата. — Освен това, ме сваляше и аз му казах да върви по дяволите.

— Свалял те е?

— Няколко пъти. Ако си забелязал, мъжете не се отказват, след като веднъж ги отхвърлят.

— Кой каза, че съм бил отхвърлян?

— Никой. Само попитах дали си забелязал.

Кейт ме погледна предизвикателно. Поне така ми каза бърбънът в мен. Но може би погледът й не беше предизвикателен. Вероятно ме предупреждаваше да не я свалям. Жалко. Перспективата да постигна успех с детектив от полицията беше много съблазнителна. Разбира се, не знаех дори дали Кейт е омъжена, или има сериозна връзка с някого. Тя не носеше годежен пръстен, но в днешно време това не означава нищо. Все едно, реших да пасувам.

— Искаш да кажеш, че историята за Хъч, благоверният съпруг, е мит?

— Деветдесет процента от благоверните съпрузи са митове — заяви Кейт. — Мъжете са генетично програмирани да изневеряват, да мамят, да лъжат и да…

— Чакай малко. Обиждаш събратята ми, човекоподобните маймуни. Законът на ордата ме задължава да ги защитя.

— На твое място не бих си хабила думите.

— По дяволите, детективе! Да не би да си мъжемразка? Такива момичета развалят купоните.

— Не. Хора като Джоуел Хъчинсън развалят купоните. Според мен първият смъртен грях би трябвало да бъде арогантността. Всички други са простими.

— Не отговори на въпроса ми. Красива мъжемразка ли си?

Кейт подозрително присви очи, но в същото време страните й поруменяха.

— Сваляш ли ме?

— Аз съм вечно надървен, арогантен, човекоподобен мъжкар, програмиран да мами, да лъже и така нататък.

— Не отговори на въпроса ми.

— И ти на моя.

— Тогава сме квит.

Чукнахме чаши. Господи, започваше да става много забавно.

На коктейла ме очакваха две изненади. Първата се появи половин час след остроумния разговор за прегрешенията и недостатъците на мъжете. Бях изпил три чаши бърбън, без да съм хапнал почти нищо, затова вечерта започна да придобива топъл, неясен блясък. Жените станаха по-красиви, а мъжете — не толкова хубави и очарователни като мен.

Но неочаквано съзрях хубав и очарователен мъж като мен. Едва го познах. Той беше мой връстник, може би няколко години по-млад. И с около петнайсет милиона долара по-богат. Мъжът беше красив и смел, досущ Джеймс Бонд, и имаше приятна усмивка. Разбира се, ако някой ми даде петнайсет милиона долара, и моята усмивка ще бъде приятна.

— Внимавай — прошепнах на Кейт. — В папийонката му има скрита камера.

Тя ме изгледа така, сякаш бях откачен, и рече:

— Това е Питър Морган.

Разбира се. Питър Морган. Състезателни коне. Операта. Железницата. Всичко в града беше негово. Дядото беше последният в семейството, който действително е запретвал ръкави и е изкарвал пари с пот на челото. Той бе спечелил богатството си в началото на века, като по цял ден строял железопътни линии. Успехът му осигурил благоденствието на потомците му до ден-днешен. Чувал бях обаче, че Питър Морган, напетият дявол, който току-що влезе в библиотеката, още се занимава с фамилния бизнес. Докато повече от нас си играем с влакчета край Коледната елха, Питър Морган кара своя влак из цялата страна. Междущатският транспорт на стоки сигурно му бе донесъл още мангизи. И хубавата му външност също. Питър Морган бе много известна личност в Балтимор. Покорител на женски сърца.