Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

Къщите в Хамптън са построени близо една до друга, затова не станало ясно кой от неколцината съседи се оплакал на полицията. Лен Забриски буйствал. Кейт не можеше да си спомни какво точно бе предизвикало гнева му. Баща й бил обикновен, простоват човечец. Бил глупак по рождение и имал примитивен подход към препятствията и дразнителите в живота. С други думи, при най-малкият повод Лен пребивал съпругата и дъщеря си.

Кейт не ме забавлява с подробности. Когато в онази юлска вечер ченгетата дошли, майка й лежала в безсъзнание на пода, а от раната в главата й течала кръв, която образувала локва на килима. Лен седял в кухнята, плачел и отказвал да предаде на полицаите чернокосата си, дванайсетгодишна дъщеря, като я притискал към себе си толкова силно, че тя едва дишала.

— В това се изразяваше нежността му — мрачно каза Кейт.

Лен Забриски нямал намерение да пусне дъщеря си и продължавал да реве и да пелтечи. Кейт помолила полицаите да й помогнат и да я освободят от него. Те го хванали за ръцете. По-възрастният отишъл да се погрижи за майка й, а по-младият придърпал стол, седнал на метър и половина от Лен и спокойно и монотонно започнал да го обижда по всевъзможни начини, сякаш четял от списък. Обиждал го на характер, раса, националност и сексуални наклонности. Изведнъж Лен Забриски блъснал Кейт на пода, нахвърлил се върху младото ченге и го стиснал с едната си ръка за гърлото, а с другата го ударил.

— Бягай! — успял да изхрипти полицаят, но Кейт не била в състояние да помръдне, защото била втрещена и ужасена, че непознатият се е предложил като жива мишена за гнева на обезумелия й, пиян баща.

Лен Забриски успял да набие младия полицай, преди по-възрастният да се втурне и да го вразуми с палката си. Най-после ченгетата проснали Лен на пода и му сложили белезници. Лицето на младия полицай се подуло. Той бръкнал в окървавената си уста, извадил голям зъб и го показал на Кейт.

— Какво, мислиш, че ще ми донесе свраката? — ухилило се ченгето.

Кейт скочила и се хвърлила в прегръдките на героя. Това е един от начините, по които се раждат ченгетата.

Кейт ми разказа историята си в „Ухилената стрида“. Докато слизахме по стълбите на библиотеката, аз заявих:

— Тук нещо не е наред. Или ще ми обясниш какво става, или си тръгвам.

Не избрах най-подходящите думи. Но тогава не го съзнавах. Тя ме последва с колата си до „Ухилената стрида“.

— В състояние ли си да шофираш? — попита Кейт. — Не ми се иска да те спирам, ако започнеш да криволичиш.

— Носиш ли белезници?

— Тръгвай. Ще карам след теб.

Първоначално предложих да отидем в някое кафене, но Кейт отказа.

— Аз съм ченге. Все едно ще бъда в участъка.

Бар „Ухилената стрида“ беше пълен с обичайните посетители. Тони Марино седеше на високото си столче в края на бара. Еди Велвит се бе паркирала зад висящата лодка. Сали и Франк шетаха зад бара. Телевизорът беше включен, грамофонът работеше и флиперът до вратата дрънчеше и тракаше като робот в пристъпи на астма. Книжарят Бил и продавачът на видеокасети Ал бяха на обичайната си маса и както обикновено спореха. Взех бира и лимонада и поведох Кейт към маса в другия ъгъл на бара.

Кейт положи усилия да разкаже историята си, без да се вълнува. Явно не я разказваше често. Гласът й беше тих и монотонен, докато описваше грубостта и насилническата природа на баща си.

Тя загаси поредната цигара, блъсна настрана препълнения пепелник и заяви:

— Един ден ще ги зарежа.

— Преди да са съсипали здравето ти.

Кейт се намръщи.

— Не говоря за цигарите, а че ще напусна полицията.

— Защо?

— Тази професия вече не ме вълнува. Станах ченге, защото ченге ме спаси от баща ми. Тогава това ми се стори много благородно. „Не удряй нея, а мен.“ Такъв беше подходът му. За мен той беше герой. Мислех, че светът се нуждае от повече хора като него. Хора, които да се жертват за другите. Чисто безумие, нали?

— Защо да е безумие? Кое му е безумното?

— Да искаш да поемаш ударите вместо другите. Не мислиш ли, че е малко неадекватно?

— Като Христос — отбелязах аз.

— Аз съм еврейка.

— И той е бил евреин.

Кейт извади още една цигара.

— Искаш ли да чуеш още истории?

— Знаеш ли приказки за лека нощ?

Тя запали цигарата, пусна кибритената клечка на пода и издуха дима в лицето ми.

— Само ако искаш да сънуваш кошмари.

Когато се запознали, Чарли Ръсел вече бил детектив, а Кейт — още униформен полицай.

— Бях патрулно ченге. Раздавах глоби за неправилно паркиране и превишена скорост и казвах на студентите от „Джон Хопкинс“ да намалят звука на стереоуредбите си. Наред с всички тези вълнуващи задачи се оправях и с лошите типове. Предимно побойници и крадци на дребно. От време на време убийство. Заповядвах на мъже, два пъти по-едри от мен, да сложат ръце на капака на колата и да се разкрачат, за да ги претърся. — Тя ме погледна. — Няма ли да подхвърлиш нещо остроумно?