Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

— Боя се, че не.

— Жалко. Каза ли ти защо се е престорила, че ще мре? За удоволствие ли го прави?

— Не стигнахме дотам.

— Не се обиждай, Ромео, но ми се струва, че не си стигнал доникъде.

— Но ти, от друга страна, изглеждаше доста гъста с твоя милионер.

Джулия прокара пръсти през косите си.

— Той иска да се омъжа за него. Побъркал се е по мен.

— А може би просто си е побъркан.

— Не смяташ ли, че ще бъда добра съпруга?

— Трябва да помислиш върху конфликта между свободолюбието и моногамията. И дали обичаш Питър Морган или не.

— Притежавам неизчерпаеми способности да обичам.

— И оттам произлиза конфликтът.

Джил започна да пляска с ръце, призовавайки актьорите на сцената. Джулия стана и тръгна. Майкъл Голдфарб я последва. Валкирия и послушното кученце.

Джил се обърна към трупата.

— Днес ще въведем нова концепция. Искам всички, с изключение на Хичкок, да си представите, че сте участници в прожекция на диапозитиви на живо и сцената е екран в… пансион за възрастни хора.

Господи, Джил действа бързо.

— Какво става, по дяволите? — прошепна Джулия.

Убеден съм, че приличах на домат, опитващ се да не експлодира. Не се осмелявах да се изсмея на глас.

Джил сияеше.

— Ще стане много хубаво — обеща той и изсъска на помощника си. — Намери ми очила с телени рамки като на Теди Рузвелт.

Хъч се оказа прав. Спенсър Дейвис, другият кандидат за губернатор, наистина приличаше на Кенеди. Имаше неговите зъби, които блясваха, когато се усмихнеше. Усмивката му беше обаятелна и подкупваща, а лицето му пулсираше от искреност и добри намерения. Жалко, че този човек беше политик. Не ни е дадено да разберем истината.

Гледах областния прокурор Спенсър Дейвис по телевизора в бар „Ухилената стрида“. Звукът беше изключен, затова не чувах изтърканите фрази. По новините показваха появата на кандидата днес следобед в приют за жени от малцинствата със заразени от СПИН деца. Дейвис явно смяташе, че някои неща на този свят трябва да бъдат оправени. И вероятно имаше право. Утопията още има привърженици.

Последва репортаж от коктейла предишната вечер в библиотеката на консерваторията „Пийбоди“. Там нямаше болни бебета. Посочих екрана.

— Хей, Сали, ето, за това ти говорих. Политическото нещо.

Умението ми да се изразявам понякога ме смайва.

— О, мислиш ли, че ще покажат дъщеричката ми?

Франк се преструваше, че не обръща внимание на телевизора.

— Колко мило, нали — прошепна Сали. — На дъртия пръч наистина му пука.

Но не показаха Джулия, а Аманда Стюарт. Камерата се задържа на изваяното й от лед лице десетина секунди, което в телевизията е цяла вечност. Аманда Стюарт сияеше. Усмивката й сякаш казваше: „Гласувайте за съпруга ми“.

— Това ли е жена му? — попита Сали.

— Да.

— Прилича ми на някого.

— На Грейс Кели.

— Точно така. Красива жена. Ако погледите можеха да убиват…

Сали тръгна покрай бара, за да събуди един от клиентите си.

В същия миг камерата показа в едър план Аманда Стюарт, която явно едва тогава забеляза, че я снимат. Очите й блеснаха от раздразнение. После на екрана се появи Джеф Симънс.

Пиех бира, но преминах на бърбън. Първата чаша беше хубава. Втората — още по-хубава. А третата завиждаше на първите две.

Нещата можеха да се усложнят.

Ако погледите можеха да убиват…

Хората можеха да убиват.

Хората с красива външност можеха да убиват.

Господи, дори Шерлок Холмс би се затруднил да проследи нишката на подобна дедуктивна гениалност. Докато телевизионните новини пробягваха на екрана, тази мисъл придоби ясни очертания в съзнанието ми.

Аманда Стюарт бе убила Гай Фелоус.

Дали?

Господи, какво ставаше със света? Излях още едно питие в гърлото си. Добре. Направи най-лошото, на което си способен — серум на истината. Покажи на Хичкок светлина в тунела.

Вече не си спомням защо избрах колежа „Фростбърг“, за да усъвършенствам знанията си. Вероятно защото това беше първият колеж, в който ме приеха, и по този начин исках да изразя признателността си. Нещо такова.

Както вече споменах, във „Фростбърг“ се запознах с Джоуел Хъчинсън. Той беше отличник и си падаше по белите. Хъч беше и агресивно лоялен, ако мога да се изразя така. Лепнеше ли се за някого, не го оставяше на мира. Той беше в стихията си, когато насърчаваше другите да преминат границата. Подстрекател.

По-точно, очарователен скандалджия.

Приятелството ми с Хъч достигна кулминационната си точка в нощта, когато пуснахме онзи бик да изхвърли купчина димящи изпражнения върху лакирания дървен под на улея в залата за боулинг. Както можете да си представите, чувствахме се непобедими. Положихме огромни усилия да изкараме бика от пасището, да го натоварим на микробуса, който Хъч бе присвоил от службата по почистването в колежа, да го напъхаме в служебния асансьор и да го пуснем в залата за боулинг в три часа сутринта. Въпросът защо си направихме този труд е неуместен. Но авантюрата ни направи кръвни братя за известно време. Батман и Робин Худ. Буч и Сънданс Кид. Хъмпти и Дъмпти. Хич и Хъч.