Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

— Къде се беше унесъл? — попита Сали.

— Бях се замислил.

Тя изсумтя, бръкна под бара, извади шепа стрелички и ги тресна на плота.

— Иди да поиграеш, синко. Разтовари се. Или иди да мислиш другаде.

Разумен съвет. Взех стреличките и тръгнах към мишената. Бях обезпокоен, че в мен се бе събудил споменът за Хъч и мечешката му „услуга“. Спомням си колко засрамен бях на другия ден и не смеех дори да погледна Анджела По. И, разбира се, вечно присмиващите се богове не устояха на изкушението да се забавляват. Същия ден Анджела По се приближи до мен и ме попита нещо за предстоящия изпит — повод да започнем разговор. Тя ме харесваше. Измънках някакъв отговор и отминах.

Хвърлях стреличките, но не уцелвах десетката.

— Не те бива, човече — подвикна едър тип с мустаци.

— Старая се да не улуча малката точка в средата — отвърнах аз. — Не е лесно.

— Е, тогава те бива.

Не се вслушах в съвета на Сали и продължих да разсъждавам, без да ми пука какво ми коства това. Колкото по-дълго обмислях хипотезата Аманда Стюарт да е убила Гай Фелоус, толкова по-вероятно ми се струваше, че Джоуел Хъчинсън също е замесен. Хъч сигурно имаше пръст в тази работа. В края на краищата ставаше дума за съпругата на кандидата. А Хъч беше кукловодът на кандидата.

Но имаше нещо още по-обезпокоително от мисълта, че ръцете на Аманда Стюарт са окървавени или може би Хъч й бе помогнал да ги измие. Още си представях ухилената физиономия на Хъч, след като остави професора на тротоара и настъпи газта. „Доволен ли си? По-добре ли се чувстваш сега?“

Господин Специалист по всичко. Но изобщо не ми пукаше за това.

Хвърлих поредната стреличка, без дори да гледам мишената. Но вечно присмиващите се богове не спяха. Стреличката попадна точно в десетката.

Едрият тип се засмя толкова силно, че се закашля. Но не и преди да изреве:

— О, човече, наистина си гола вода!

Животът продължава. Смъртта също не спи.

Погребахме онзи тип, който се бе задушил, докато се забавлявал със себе си. Вместо обичайните рефрени „Той беше много добър човек“, зала две се изпълни с приятелите на покойника, които подигравателно шушукаха: „Какъв тъпак“.

Представете си какво са изпитвали родителите му.

След погребението спрях пред гроба на Каролин Джеймс. Гай Фелоус бе поръчал най-евтината надгробна плоча — обикновен правоъгълник, забит в земята. Тревата на гроба бе пожълтяла. След две-три седмици щеше да повехне и татенцето и компания щяха да я окосят с косачките си. И тогава гробът на Каролин Джеймс щеше да стане един от хилядите.

Върнах се при гроба на обсебения от секса. Татенцето и момчетата му спускаха ковчега в Майката Земя. Взех един от букетите и го занесох на гроба на Каролин Джеймс. Двайсет и седем годишна. Какво принуждава един толкова млад човек да сложи край на живота си? Как е възможно голямата тъмна пустота да прилича на алтернатива на живота? Е, не съм философ и знам докъде ще стигна, опитвайки се да намеря отговори на тези въпроси. Понякога не си заслужава да обобщаваш нещата. Каролин Джеймс е имала своите причини. Възможностите за избор пред нея са били изчерпани. Или поне е изчерпала способността си да прави избор. Затова се бе качила в колата си и се бе отправила към небитието. Крайната спирка.

Подкарах стария си скапан шевролет към резервоара Лох Рейвън, спрях до гората, извървях четиристотин метра до скалите, съблякох се по гащета и се гмурнах във водата. За мен скокът беше съвършен. Но за по-предубедените вероятно приличах на жаба, която бутат от скалата. Цамбурнах във водата и не срещнах алигатори, с които да се боря, затова доплувах до средата на резервоара и се върнах. Цялото занимание ми отне около четирийсет минути. Когато се покачих на скалата, бях изтощен, но доволен. Изтегнах се и се вторачих в облаците. Над главата ми кръжеше ястреб. Край мен изприпка катеричка. Вятърът ме разхлади, а слънцето ме стопли. Преживявах мигове на върховно удоволствие, когато до заливчето се приближи полицейска моторница. Ченгето учтиво ми обясни, че къпането в резервоара е забранено. Млад човек с пъпчиво лице. Качих се в колата си и се върнах в града.

Кейт и аз се срещнахме в ресторант „Хауснър“ на булевард „Истърн“. Заведението е огромно. Стените са отрупани с картини. „Хауснър“ е нещо като галерия, пълна с портрети на забравени кралски особи, благородници, селяни с обезумели погледи, пасторални пейзажи, кораби в морето и всевъзможни натюрморти, вариращи от купи с плодове до мъртви зайци, окачени за окървавените си бутове. Менюто е обемисто като колекцията от картини.