Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

А после Хъч отвлече професор Смолит от мое име и това влоши взаимоотношенията ни.

Петдесет и няколко годишният професор Смолит се смяташе за нещо като гуру във факултета по социология във „Фростбърг“. Причината беше, че преди шест-седем години той бе написал книга, която за кратко време разпали общественото въображение. Озаглавена „Тя пее, той се люлее“, творбата доказваше самостоятелния еволюционен път на развитие на мъжа и жената. Основното беше, че жената се е отдалечила повече от предшествениците си, човекоподобните маймуни, отколкото бяха сторили бруталните мъжкари. Книгата започваше с абсолютно абсурдна глава за окосмяването на тялото. Като теза за размисъл, претендираща за научност, книгата бе адски странна. Но оглави класациите. Професор Смолит обиколи страната, за да я рекламира, и откри статута на рок звездите, на който понякога се радват и писателите. Нямаше нищо лошо във факта, че книгата е възхвала на жената. С други думи, Смолит изчука стотици мадами. Той се върна от турнето, разведе се с еволюционно по-висшата си съпруга и си накъдри косата. След няколко месеца книгата изпадна от класациите и професор Алфред Смолит започна да преподава на първокурсниците, които, разбира се, трябваше да прочетат „Тя пее, той се люлее“, за да получат необходимия брой кредитни точки по социология.

Професор Смолит не ми беше симпатичен. Тъй като бях по-низша човекоподобна маймуна, аз смятах за крещяща несправедливост да се пъча, да подскачам и да излъчвам чар и прелъстителност, за да убедя някоя колежка да легне с мен, докато Алфред Смолит седеше в прашния си малък кабинет и трупаше бройки със значително по-малко усилия и с далеч повече успех. Не искам да кажа, че всички студентки от „Фростбърг“ лекомислено се хвърляха в скапаното му легло. Но първокурсничките са лесна плячка за мръсници като Смолит. За него това беше игра. Фасулска работа.

Особено много се ядосах, когато той прицели гнусния си старчески пищов в Анджела По, защото я харесвах. Тя беше най-милото и свенливо същество, в което някога можете да направите глупостта да се влюбите. Фантазиите ми за Анджела По бяха невинни като току-що паднал сняг. Тя дори не подозираше колко е красива, нито как тихият глас, големите черни очи и нервната й усмивка ме караха да издигна барикада около чина й, за да предупредя всички останали да стоят настрана от нея. Но както вече споменах, това бяха само фантазии. Анджела По беше девствена и тъй като бях надменен и самонадеян идиот, аз исках тя да остане такава. Разликата между мен и Алфред Смолит беше, че той не мислеше така.

И Анджела По загуби девствеността си.

В деня, в който я видях да седи в час с отнесено, шокирано и засрамено изражение на красивото лице, разбрах, че се е случило нещо ужасно, което коренно ще промени живота й. Досетих се каква е причината. И когато видях погледа, който Анджела По и великият професор си размениха, всичко ми стана ясно.

И реших да действам.

Но лоялният Хъч ме изпревари. Той хвана Алфред Смолит, завърза очите му и го качи в същия микробус, с който бяхме докарали бика. Няколко часа Хъч разхожда из града разгонения професор и го тормози с мегафон, с който огласяваше улиците: „Щом си ги чукал, и аз ще ти го начукам“, преправяйки гласа си и добавяйки немски акцент. Алфред Смолит седеше безпомощно в задната част на микробуса. Хъч не спомена нито веднъж името на Анджела По, но Смолит сигурно разбра за какво става дума. Освен това Хъч правеше резки завои и пленникът му се лашкаше ту на една, ту на друга страна, без да е в състояние да направи нищо.

Преди да го пусне, Хъч накара Смолит да напише сто пъти „Съжалявам“. Отначало професорът се държеше арогантно и спореше. Но Хъч беше добър с мегафона и здравата го уплаши. Когато професорът стигна до седемдесетото „Съжалявам“, по лицето му се стичаха сълзи, а на деветдесетото — ревеше с глас. Когато Смолит свърши да пише, на мен ми идваше да повърна. Хъч спря пред дамския университетски клуб и изхвърли на тротоара похотливия дърт пръч.

— Е, доволен ли си? — сияейки попита Хъч. — Той наистина те ядоса, а? Сега се чувстваш по-добре, нали?

Съвсем не се чувствах добре. Гадеше ми се. Можех да мина и без такава лоялност.

Сали размахваше нещо пред лицето ми. Ръката си.

— Слез на земята, Хичкок.

След няколко секунди се върнах в шумния свят на „Ухилената стрида“. Еди Велвит небрежно хвърли празната си бирена бутилка в лодката. Друго шише рикошира в коритото, падна на пода и се разби на стотици зелени парчета.