Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

— Защо го направи? — попита Хъч. — Не вярваш ли в еволюцията?

— Разбира се. Произлезли сме от калта, но какво общо има това?

— Имам предвид оцеляването на най-годните. Да се изправяш срещу предизвикателствата. А не да чакаш другите да ти помагат.

— Дадох му само един долар, Хъч. Нищо не ми стана. Може и да съм му помогнал. Ако Дарвин бе изпаднал в такова положение, и на него щях да дам някой кинт.

— Мислиш, че просякът ще похарчи долара ти за сандвич?

— Сега доларът е негов. Няма да му казвам как да го похарчи. Да не съм държавен секретар?

— Писнало ми е от просяци.

Стигнахме до другата страна на улицата. Пред нас беше хотел „Плаза“. И не бяхме сами. Имаше множество новинарски микробуси, паркирани неправилно под различни ъгли. Беше се събрала огромна тълпа. Времето беше идеално. По небето се носеха пет-шест облачета. Температурата беше като за къси ръкави. Повяваше освежаващ ветрец.

Хъч ме поведе към стъпалата на хотела. Там щеше да бъде произнесена речта. Операторите и репортерите вече бяха заели местата си. Застанах до загражденията, а Хъч започна да бъбри с журналистите и да им раздава екземпляри на речта. Видях го да разговаря с дребна, привлекателна жена. Мими Уиг, една от новите репортери в местните телевизионни новини. Госпожица Уиг дойде преди около година от Кливланд и разбрах, че там още са й ядосани за това. Чух, че я гласят да води новините заедно с Джеф Симънс и да заеме мястото му, след като той се пенсионира. Симънс е нашият най-популярен и многоуважаван телевизионен говорител. Той чете новините от двайсет години. Симънс е само на петдесет и няколко, но явно от няколко месеца има проблеми със здравето. Освен това наскоро му бяха правили пластична операция на лицето и той бе заприличал на мумия. Публичното недоволство се изрази в понижаване на рейтинга му. Мими Уиг, от друга страна, беше трийсет години по-млада от него и кожата й още беше еластична. Но тя беше миниатюрна. Раменете й бяха широки две педи, а косите — най-тежката част от тялото — имаха неповторимия цвят на нещо средно между червена боровинка и къпина. Не искам да проявявам неуважение, но главата й беше забележително голяма за пилешкия врат, на който се крепеше. Може би това я правеше идеална за телевизионните новини. Широката й престорена усмивка беше още едно ценно качество.

Хъч най-после изпълни задължението си, върна се при мен и ми връчи екземпляр от речта.

— Изглежда се спогаждаш с представителите на медиите — рекох аз.

— Да. Разменяме си информация. Или си я изтръгваме един от друг, ако искаш да съм по-циничен. Но нещата са несигурни. Днес някой може да ти е приятел, а утре — да те предаде. Надушат ли, че нещо смърди, мигновено се хващат за носовете и го разгласяват.

Отбелязах, че някои наричат това репортаж. Хъч сви рамене.

— Представата за обективност е измама.

— Този възглед е много твърд.

— Не храня илюзии, Хич. Само светците и мъчениците са обективни. Погледни репортерите. Да виждаш светци или мъченици?

Не, нямаше такива. Видях само едри мъже, нарамили камери, сякаш бяха базуки, и врели и кипели репортери, заети с приготовления за появата си на екрана. Мими Уиг се бе надигнала на пръсти и се оглеждаше в страничното огледало на новинарския микробус, като забиваше нокти в косите си, сякаш бяха балон, който се опитваше да спука.

— Всички сме на хорото — добави Хъч. — Въпросът е кой го води.

Мими Уиг се обърна към оператора, отметна глава назад и приглади полата си.

— Онази там определено мисли, че го води — отбеляза Хъч, сетне погледна речта в ръцете си. — Виж какво, трябва да обсъдя някои неща с Алан. Нали ще останеш?

— Разбира се.

— Чудесно. После ще те намеря.

Той изчезна. След няколко минути пред подиума се наредиха униформени полицаи. Застанаха неподвижно и се вторачиха в хоризонта. Двайсет-трийсет ченгета, на които се плащаше двойно за извънредния труд. Прибавете тези пари към яйцата и наденичките, и кампанията на Стюарт ще започне да издиша финансово. А той още не бе обявил официално кандидатурата си.

И после Алан Стюарт се появи на подиума и я обяви. Бях го виждал по телевизията, до болничните легла на ранени ченгета или осветен от прожектори на поредното местопрестъпление. За разлика от много хора, които виждате по телевизията, той изглеждаше по-едър на живо. И умееше да произнася речи. Говореше като опитен политик, който е леко ядосан на гражданите. Но изказването му не беше популистко. Спенсър Дейвис вече бе тръгнал по този път. Алан Стюарт се представи като солиден и авторитетен човек, на когото е омръзнало да чака другите да направят нещо.