Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

— После ще говорим за това.

— Хич!

Дори не бях стигнал до тротоара, когато чух името си и се обърнах. По стъпалата слизаше мъж, облечен в елегантно палто. Ухилен до ушите. Джоуел Хъчинсън.

Потупахме се по раменете, ръкувахме се сърдечно и после всеки направи крачка назад, за да оцени пораженията, нанесени от времето.

— Изглеждаш ужасно!

— Ти изглеждаш още по-зле!

— Какво те води насам? — попита Хъч. — Да не би най-после да си признал за бика в улея за боулинг?

— Не бях аз, а ти. Само ти помогнах да го вкараш в асансьора, ако си спомняш.

— Отричам всичко!

— Господи, Хъч, ти никога не си отричал нищо.

— Е, промених се. Сега отричам всичко. Станах политик.

Пак го потупах по рамото. Ние, мъжете, обичаме това.

— Загазил ли си, Хъч? Мога ли да ти помогна с нещо?

— Много смешно, Сюъл. Е, как я караш, по дяволите? Чух, че погребваш мъртъвци.

— Те са най-добрите.

— И си се оженил, нали? За художничка.

— След година се разведохме. А ти? Съществува ли жена, която може да пречупи могъщия Джоуел Хъчинсън?

— Представи си, да.

— Шегуваш се.

— Не. Казва се Кристи. Тя ме оплете в мрежите си, Хич, и това много ми харесва. Ипотека. Две коли, две деца и едно на път и куче на име Макс. Същински рай.

— Живеем в епохата на чудесата, Хъч.

— Сигурно.

Известно време продължихме да си разменяме подобни реплики. Познавах Джоуел Хъчинсън от колежа „Фростбърг Стейт“, малко, сиво учебно заведение с курсове за напреднали по напиване с бира, сгушено в планините на Западен Мериленд. Всеки колеж има по един идиот, и Хъч беше нашият. Той беше готов на всичко и по всяко време. Освен това беше гениален, затова щуротиите рядко се отразяваха на академичното му представяне. Хъч беше един от онези хора, за които предполагаш, че или ще бъдат убити, или ще свършат в затвора, или ще управляват бизнеса на огромната си империя от плажа на далечен частен остров.

Той ми каза, че ръководи кампанията на Алан Стюарт — шефът на полицията в Балтимор. Сегашният губернатор на Мериленд вече залязваше политически и бях чул слухове, че шефът на полицията в града смята да се кандидатира за поста му. Хъч потвърди това.

— Утре Алан официално ще обяви кандидатурата си.

Алан Стюарт беше упорит и неотстъпчив тип, който не се шегуваше, и непоклатим блюстител на реда и закона. Това беше всичко, което знаех за него. Той щеше или да спечели изборите със съкрушителна победа, или да претърпи поражение, предизвикано от огромен скандал. Хъч не се задоволяваше със средно положение и можех да се обзаложа, че и кандидатът му не е такъв.

— Трябва да се видим някой път — рече той. — Но откровено казано, не знам кога. Тази кампания ми изсмуква силите.

— Може да дойда да ти помагам, като удрям по един език на пликовете с бюлетините.

Хъч се засмя.

— Защо не? Ще те взема. Между другото, какво правиш тук?

— Нищо.

Разказах му набързо, че наскоро съм имал контакт с човек, който тази сутрин е бил намерен убит в дома си. Хъч кимна замислено.

— Гай Фелоус, нали?

— Да. Откъде знаеш? — учудих се аз.

— Предположих. Бях вътре и ги чух да говорят за него. Работата ми е да любопитствам. Каква, казваш, че е връзката ти с него?

— Никаква. Не го познавам, но вчера той дойде на едно погребение и възникна лек скандал. Гай Фелоус беше избухлив. Както и да е, полицаите искаха да чуят моята версия, защото Фелоус очевидно не е проговорил.

Хъч не обърна внимание на шегата ми. Той извади от джоба си електронен бележник и го включи.

— Виж какво, Хич, свободен ли си утре? Много бих искал да се видим. — Той натисна няколко миниатюрни клавиша и сви устни. — В десет и половина?

— Добре.

— Свободен ли си?

— Ако никой не умре, да.

Хъч ме погледна озадачено, после схвана.

— Аха, ясно. Знаеш ли къде се намира „При Сами“? Малко кафене на север от съдебната палата.

— Сигурен съм, че ще го намеря.

— Чакай ме там в десет и трийсет. Ще поговорим още. После ще те заведа на истинско политическо събиране. Мислиш ли, че ще издържиш на вълнението?

— Ще си легна рано.

Хъч ме потупа по рамото.

— Тогава до утре.

— До утре.

И аз го потупах.

Хъч тръгна по тротоара. Докато вървеше, той извади малък черен телефон и го включи. Хъч явно разполагаше с всички съвременни технически средства.

И така, за утре имах две уговорки. Едната със Сами, а другата — с голямата синя картина на Матис.

За миг се зачудих дали да не се върна в участъка и да попитам детектив Крук дали са избрали погребален дом за Гай Фелоус. Но реших, че това може би ще изглежда като проява на лош вкус.