Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

Два часа по-късно Били ме извика на поклонение в зала две. Беше намръщена.

— Един човек иска да те види.

Беше мъжът с жълтеникавата коса. Стоеше на главния вход. С нищо не показа, че е виждал физиономията ми. И аз сторих същото.

— Вие ли сте Хичкок Сюъл?

— Да.

— Аз съм детектив Джон Крук. — Той ми показа значката си. — Бих искал да говоря с вас.

— За какво?

— Бих искал да говоря с вас.

— Вече го казахте. Трябва да ходя на поклонение.

— Важно е.

Опечалените продължиха да пристигат. Някои огледаха полицейската кола, която бе спряла под ъгъл зад катафалката, сякаш бе препречила пътя й за превишена скорост.

— Не може ли да почакате?

— Не.

— Тогава може ли поне да преместите колата? Опечалените се разстройват от полицейски коли.

— Странно. Винаги съм мислил, че полицейските коли карат хората да се чувстват в безопасност.

— Не и на погребения.

Крук нетърпеливо барабанеше с молив по тефтерчето си.

— Искате да кажете поклонения.

Не бях в настроение да се заяждам.

— Ще ми кажете ли за какво става дума?

— Днес следобед бяхте в крайградския клуб, нали?

— Да. Проследихте ли ме дотук?

— Били ли сте и преди това в клуба, господин Сюъл?

— В крайградския клуб ли? Разбира се. Там съм важна клечка.

— Ирония ли долавям в думите ви, господин Сюъл?

Преди да отговоря — иронично, разбира се, до мен се приближи леля Били.

— Проблем ли има?

— Не — отговорих аз.

— Вие двамата трябва да се махнете от входа — заяви Били.

— Опитвам се да го накарам да премести колата.

— Оставете колата. Тя не е важна — каза Крук.

— Тогава я преместете — озъбих се аз. — Тук има мъртвец и това е най-важното. Хората са дошли да отдадат последна почит. В полицията не ви ли учат на състрадание?

Леля Били пое рязко въздух. Тя не обича, когато се настроя войнствено.

Крук пъхна палци в гайките на панталона си и се поклати на пети. Класическо преиграване.

— Знаете ли, господин Сюъл, и при нас има мъртвец. Само че никой не идва да му отдаде последна почит. Нашият е с нож в корема.

Леля Били ахна.

— Какъв мъртвец? — попитах аз. — Какви ги говорите?

Крук продължи да барабани с молив по тефтера си. Запитах се дали го прави, за да ме изнерви.

— Ако полицейската кола тук ви разстройва, може би трябва да дойдете с мен в участъка, господин Сюъл. Там никой няма да й обърне внимание.

— Кой е умрял? — повторих аз.

Детективът погледна тефтерчето си.

— Човек на име Фелоус.

— Гай Фелоус? Учителят по тенис?

— Познавате ли го?

— Знаете, че го познавам. Поне знам кой е. Затова ли сте тук?

Крук отново се поклати на пети.

— Точно така. Разбрах, че вие и господин Фелоус сте се скарали. Вчера.

— Научили сте си урока.

— Той ви е ударил.

— Е, и?

— Това понякога ядосва хората. Поне мен би ме ядосало.

— Да, наистина ме ядоса. Но да не би да мислите, че съм го наръгал с нож заради това? Обикновено не убивам хората, които ме ядосват.

Той ме погледна изпитателно.

— Обикновено?

— Това беше шега, детективе.

— Мислите, че е смешно? Смятате, че човек, убит с нож в корема, е забавна шега?

— За него не е.

— Нито за мен. — Крук затвори тефтерчето си. — Достатъчно. Ще отидем в участъка. Не искам да притеснявам хората тук. Защо не се качите в голямата лоша кола, господин Сюъл?

Погледнах го така, сякаш беше луд.

— Шегувате се, нали?

— Тръгвайте!

— Иди, Хичкок — обади се леля Били. — Полицаят не приема отказ. Нали така?

— Детектив — изръмжа Крук.

След двайсет минути бях на горещия стол в участъка. Там не е така, както изглежда по телевизията, макар да личи, че полагат усилия. Няма разголени проститутки, разрошени типове, твърдящи, че са невинни, нито току-що намерени избягали момчета, които слушат нравоученията на някой детектив. Но някъде непрекъснато звъни телефон. И кафето е чиста отрова.

Уверих Крук, че не съм подозрителен. После той ми зададе десетки въпроси за спречкването ми с мъртвия тенисист, и това ме накара да се почувствам заподозрян.

— Кой кого удари пръв? — попита Крук.

— Той. И аз не го ударих, а го блъснах.

— Защо?

— Защото той ме удари.

— А защо ви удари?

— Защото се намесих в спора му с господин Касълбаум.

— Разполагаме с показанията на господин Касълбаум.

— Тогава знаете всичко.

Разпитът се провеждаше в кабинета на Крук. Детективът приличаше на джудже зад огромното сиво бюро. Мръсните прозорци зад Крук прогонваха всяка надежда, че слънцето ще разведри атмосферата в стаята. Кабинетът миришеше на газ.