Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

— Не трябва да я съдиш толкова строго, Франк. Джулия е свободолюбива. Какви ли ги няма по света.

Както и предполагах, Франк остана невъзмутим. Сигурно на някои бащи им е трудно да гледат как дъщерите им стават за смях.

— С кого се среща сега? — попита Тони.

Франк се обърна към него и отброи на дългите си кокалести пръсти — един, двама, трима, четирима, сетне ме погледна с воднистите си очи. Отговорът го интересуваше .

— Рече, че се среща с един свестен тип, но не ми каза името му.

— Не трябваше да я зарязваш, Хич — рече Тони.

— Това е все едно да задържиш торнадо — отговорих аз.

Еди може би се засмя на думите ми, но голямата чаша закриваше лицето й. Отпих от бирата. „Гинес“. Топла. Идеална. Господ да благослови ирландците.

В бара настъпи тишина. Чуваше се само звукът на телевизора. Еди плъзна чашата си по бара, за да я напълнят отново.

След втората бира минах на уиски и пак се замислих за жената, която преди малко бях погребал. Неколцината човека, които си бяха направили труда да й отдадат последна почит, вече я бяха забравили. Обикновено не мисля за покойника, след като ковчегът се спусне в земята, но сега не беше така. Фалшивата Каролин Джеймс бе разпалила любопитството ми. Погледнах в огледалото зад бара и си представих, че я виждам как сяда до мен, обръща се, вдига чашата към устните си и ме пронизва с поглед.

Поисках още едно уиски и се вторачих в огледалото. Вече бях осъзнал, че алкохолът мисли вместо мен. Разбира се, това беше целта.

На другия ден се събудих с ужасно главоболие от размишленията предишния следобед в „Ухилената стрида“, сетне подкарах стария си скапан шевролет към жилището на Каролин Джеймс. Тя живееше в онази част на града, известна като Чарлс Вилидж, кръстена на Чарлс Карол, богат земевладелец от Балтимор, аристократ, един от подписалите Декларацията на независимостта.

Господин Касълбаум отвори вратата.

— Погребален агент, който ходи на посещения по домовете. Трябва ли да се притеснявам?

Хитро.

— Да. Хрумна ми да мина да ви взема мерките.

Той ме покани в апартамента си и ми предложи чай.

— Нека да отгатна. Искате да знаете повече за съседката ми. Разстроен сте, че такава млада жена е отнела живота си и това ви притеснява. Не виждате логика. Прав ли съм?

Отговорих утвърдително и забелязах голяма черна котка с яркозелени очи, която ме гледаше от перваза на прозореца. Стори ми се, че не й пука особено за мен. На дивана се появи втора котка. И още две до радиатора. Стаята започна да мърка зловещо. Господин Касълбаум приготвяше чая в кухнята.

— Не можете да престанете да мислите за нея и ви се струва, че се влюбвате. Това се превръща в обсебване. Пак ли съм прав?

Уважавах въображението му, но реших да го отрежа, преди да е отишъл твърде далеч.

— Всъщност, бих желал да науча нещо повече за взаимоотношенията й с Гай Фелоус, господин Касълбаум.

— О, негодникът — разочаровано измърмори той и подаде глава от кухнята. — Искате ли захар? А лимон? Аз си слагам малко ром и мед в чая, когато настина.

— Захар. И мляко.

Черната котка се размърда и ме погледна подозрително, вероятно защото бях поискал от запасите й.

Господин Касълбаум донесе поднос и го сложи върху купчината списания „Лайф“ на масичката за кафе.

Чаят беше кисел.

— Той е лош човек — каза старецът и седна на дивана. — Често го чувах да крещи. Държеше се лошо с нея. Идваше и си тръгваше по всяко време на денонощието. Тряскаше вратите и не го интересуваше, че в сградата живеят и други хора. И я биеше.

— Сериозно?

— Да. Понякога виждах синини на лицето й. Тя си слагаше тъмни очила в дни, когато нямаше слънце. Вие ми кажете какво означава това. Според мен не означаваше, че е кинозвезда. Видяхте го как се държа на погребението. Удари ме.

— И мен ме удари.

— Той удря всички. Мисли се за Джо Луис, а е само един обикновен скандалджия. Нацист. И я уби.

— Какво искате да кажете, господин Касълбаум? Нали нямате предвид, че наистина го е направил?

— Има ли разлика? Тя беше тъжна млада жена и той я потискаше още повече. Хората се нуждаят от надежда. Каква надежда имаш, когато някой идва в три часа сутринта и те удря?

Зададох му още няколко въпроса за Гай Фелоус. Господин Касълбаум прояви инициативност, но не ми каза нищо ново. Тогава обърнах друга страница.

— Господин Касълбаум, спомняте ли си да я е посещавала една жена? Висока? Чернокоса?

— Да. Видях я.

— Сериозно? — Рязкото ми движение стресна черната котка, която скочи от перваза. — С кафяви очи? И малка уста?