Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

— Господин Касълбаум каза, че сте ударили господин Фелоус.

— Господин Касълбаум греши.

— Искате да кажете, че лъже?

— Искам да кажа, че не е видял добре. Той беше на земята.

— Защо?

— Защото Гай Фелоус го удари.

— Преди или след като вие го ударихте?

— Не го ударих, а го блъснах.

Изпитах желание да покажа на детектива какво точно съм направил. Крук отново погледна в проклетото си тефтерче. Започнах да подозирам, че там няма написано нищо. Или има само драсканици.

— Господин Касълбаум не споменава за блъскане.

Въздъхнах.

— Блъснах го. Запишете го в тефтерчето си. Заподозреният е блъснал мъртвеца. Когато още е бил жив.

— Не сте заподозрян, господин Сюъл.

— Но вие твърдите друго.

— Тогава не сте убедителен заподозрян.

Вдигнах ръце.

— Съжалявам, детективе. Следващият път ще се опитам да се представя по-добре.

Крук се ухили, после се облегна назад на скърцащия си стол и скръсти късите си ръце на гърдите.

— Защо бяхте днес в крайградския клуб?

— Това престъпление ли е?

— Не съм казал, че е престъпление. Само ме интересува поредицата от събития, довели вчера до сбиването ви с Гай Фелоус и защо днес сте разпитвали за него, а някъде в този промеждутък някой е забил нож в корема му. — Крук разпери ръце. — Разбирате ли защо съм любопитен?

Бих могъл. Но обясненията ми едва ли щяха да го задоволят. Загадъчното отсъствие на мистериозната жена. Това щеше да прозвучи като скапана лъжа, изречена от скапан лъжец.

— Не съм убил Гай Фелоус.

Детектив Крук преплете пръсти и изчатка с кокалчетата си. Очевидно имаше неизчерпаем запас от жестове. Бавно поклатих глава. Какво правех тук, по дяволите?

— Приключихме ли? — попитах аз.

— Имате ли представа кой е убил Гай Фелоус?

— Вече ви казах… сто пъти. Не съм го виждал вчера от погребението.

— Вижте какво, ако имате информация, отнасяща се до случая, по закон сте длъжен да ми я съобщите. Знаете ли нещо, господин Сюъл?

— Не — излъгах аз.

— Тогава засега това е всичко.

— Нима? Няма ли да ми заповядате да не напускам града?

— Смятахте ли да ходите някъде?

— Не. Но си помислих…

Звънът на телефона ме прекъсна.

— Да… Аха… Добре. Ще го изпратя. — Крук затвори. — Изглежда сте популярен, господин Сюъл. Преди да си тръгнете, детектив Забриски иска да ви види.

— Кой е детектив Забриски?

Лицето му остана непроницаемо.

— Детектив Забриски е човекът, който иска да ви види. Като излезете оттук, завийте наляво. В дъното на коридора. Последната врата вдясно. И наистина искам през следващите няколко дни да сте в града — ухили се Крук.

Оставих го да предъвква разговора ни и последвах указанията му. Влязох в кабинета в дъното на коридора и за миг помислих, че там няма никой. Неочаквано вратата зад гърба ми се затвори. Обърнах се и видях познати кафяви очи, малка уста и дълги крака.

— Господин Сюъл, аз съм детектив Кейт Забриски. Приятно ми е да ви видя отново. — Лейди Хикс ми направи знак да седна. — Мисля, че трябва да поговорим.

Детектив Кейт Забриски ме гледаше, докато говореше по телефона, който иззвъня, точно когато седнах. Отговорите й бяха кратки и отсечени. Не ме изпускаше от поглед. Разговорът свърши и тя затвори.

— Как сте, господин Сюъл?

— Добре. А вие?

Кейт Забриски се облегна назад на стола си и скръсти ръце.

— Зависи.

— От какво?

— От вас.

Втрещих се. Наведох се напред и сложих ръце на бюрото, после й направих знак да се приближи до мен, сякаш исках да й кажа някаква тайна, която никой друг не трябваше да чуе. Тя се наведе и аз изсъсках:

— Какво става тук, по дяволите?

Това я стресна. Но тя мигновено се съвзе.

— Справедлив въпрос. Да видим дали ще мога да отговоря. — Кейт Забриски отново се облегна назад и се замисли за миг. — Като начало ще ви кажа, че не съм Каролин Джеймс. Предполагам, че вече сте се досетили.

— Едно мъртво пиленце ми го каза.

— Съжалявам. Беше глупаво от моя страна. Държах се безразсъдно. Бях… малко изнервена.

— Да се представяш за човек, който малко след това се самоубива, може здравата да те изнерви. Или поне така са ми казвали.

— Сърдите ми се.

— Да, може да се каже, че съм малко ядосан, госпожице Забриски. Или и това не е името ви?

— Казвам се Кейт Забриски. Ще ви покажа шофьорската си книжка, ако не вярвате.

— Вярвам ви. За пореден път.

Тя отново се вторачи в мен. Сякаш гледаше полурешена кръстословица. Това беше смущаващо, меко казано.