Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

И Джулия бе видяла всичко. Как бе станало това? Дали престрелката се бе състояла в къщата на Морган? Или Джулия случайно бе погледнала през прозореца и бе видяла грозната сцена, развиваща се в двора? Но преди всичко, какво бяха правили Кейт и Бауман в къщата на Морган?

Донякъде можех да отговоря на последния въпрос. Дружество с ограничена отговорност „Епоха“. Спомних си смразеното изражение на лицето на Питър Морган предишната нощ, когато бях споменал името „Епоха“, в чийто директорски съвет членуваше развратната му аристократична сестра. Той излъга, че не е чувал за „Епоха“.

Обадих се на „Справки“ и поисках телефона на дружество с ограничена отговорност „Епоха“. Отговориха ми, че няма номер, вписан на такава компания.

— Има издателство „Епоха“ и консултантска група „Епоха“.

Попитах за телефона и адреса на консултантската група. Офисът им беше в центъра на града, а не в Хънт Вали. Но им се обадих. Отговори ми много мил глас, който любезно ме уведоми:

— Ние сме фирма за набиране на персонал.

— А случайно да имате офис в Хънт Вали?

— Не, господине. Но имаме много работни места там.

— А случайно да имате пощенска кутия там?

Това беше глупаво. Губех си времето. Кейт несъмнено бе научила всичко за „Епоха“.

— Доколкото знам, не, господине.

— Името Аманда Стюарт говори ли ви нещо?

— Не, господине.

Затворих и безпомощно огледах стените на кабинета ми. Не ме свърташе на едно място. Трябваше да разсъждавам. Дружество с ограничена отговорност „Епоха“. С какъвто и легален бизнес да се занимаваха, една от ежемесечните им дейности беше да плащат на Лу Бауман за убийството на колегата му. Аманда Стюарт беше в съвета на директорите на фирмата. Тя беше сестра на Питър Морган. Кейт бе простреляла Бауман в къщата на Питър Морган. Трябваше да стигна до извода, че Морган познава Бауман. Замислих се за хубавата къща на Бауман в Хийхоу. И за яхтата му. За лъскавия му нов джип. Тези неща струваха много пари. „Епоха“ явно имаше дълбоки джобове. И започвах да подозирам кой ги пълни.

Протегнах ръка към телефона, за да се обадя отново на „Справки“. Съмнявах се, че домашният номер на Питър Морган е вписан в указателя, но си заслужаваше да опитам. Трябваше да измъкна Джулия оттам.

Телефонът иззвъня в мига, в който го докоснах. Грабнах слушалката.

— Боб ли е?

— Не, съжалявам. Сбъркали сте… Карол?

— Здравей, Боб. Как е положението с оная работа?

Нямах представа какъв би трябвало да е отговорът на този въпрос.

— Ами, както би могло да се очаква — предпазливо отговорих аз.

— Може би искаш да дойдеш да ме видиш, Боб.

— Не мисля така, Карол.

Тя продължи да настоява.

— Може би искаш да размислиш. Може би това е единственото нещо, което в момента искаш да направиш. Може би дори да е важно. Може би при мен има някой, който иска да те види.

Може би започвах да разбирам намека й. Кейт.

— Може би веднага ще дойда.

— Може би идеята е добра.

Карол затвори.

Хукнах като стрела, изминах две пресечки и стигнах до края на пристанището.

— Карол Шипли — задъхано каза аз на мъжа на рецепцията. — Тя ме очаква.

Той натисна копчето на вътрешния телефон.

— Как се казвате?

— Боб.

— Госпожице Шипли, дошъл е някой си Боб.

— Нека да се качи — чу се гласът на Карол.

Втурнах се нагоре по стълбите. Бях твърде развълнуван и нетърпелив, за да чакам асансьора. Прескачах стъпалата по две-три наведнъж. Много е ефикасно.

Карол ме посрещна на вратата. Беше навъсена.

— Простреляна е и е много твърдоглава.

Тя се дръпна, за да не я прегазя, докато нахлувах в апартамента.

Кейт седеше на дивана. Косите, очите и дори устата й изглеждаха по-тъмни от обикновено. Осъзнах, че това е така, защото кожата й беше бяла като черупката на яйце.

— Здравей, Хич.

Забелязах, че се държи за лявото рамо. Беше облечена в розова фланелка и джинси. На рамото й имаше марля, непохватно прикрепена с лейкопласт.

Приближих се до дивана и внимателно седнах до нея, сякаш Кейт беше порцеланова кукла, поставена на разклатена лавица. Тя губеше битката да прогони страха от очите си. Двамата се вторачихме един в друг. Кейт заговори първа, като дрезгаво прошепна:

— Той мъртъв ли е?

Бавно поклатих глава.

— В операционната е. Говорих с Крук.

— Крук.

— Той ми се обади. Търси те.

— Каза ли му къде съм?

— Не знаех къде си. Карол ми се обади, след като бях говорил с него.

Кейт затвори очи и се облегна назад. След двайсет секунди помислих, че е задрямала, но сетне тя отново отвори очи и ме погледна.