Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

— Той стреля пръв.

— После ще говорим за това. Първо трябва да те заведем на лекар.

Кейт поклати глава.

— Ще се оправя.

— Това е кръв, Кейт. Ние, човешките същества, трябва да я задържаме в телата си.

— Ще се оправя — повтори тя.

Карол стоеше на прага.

— Видя ли какво имах предвид? Много е твърдоглава.

Кейт се усмихна едва-едва. Някъде в пристанището изсвири корабна сирена. Звукът беше далечен, но Кейт се стресна и подскочи, после се присви.

— Дай да видя раната ти — казах аз.

— Ти не си лекар, Хич. Защо искаш да я видиш? Рана от куршум. Адски боли. Но няма да умра.

— Добре. Няма проблем. Е, какво ще кажете, момичета? Да излезем някъде да вечеряме, а?

— Не се сърди — прошепна Кейт.

— Тогава не бъди толкова твърдоглава. Не можеш да седиш тук, когато в рамото ти има куршум.

— Куршумът не е в рамото ми, а мина през него.

— Все едно.

Умълчахме се, после протегнах ръка, махнах косите на Кейт от лицето и ги затъкнах зад ухото й. Или поне се опитах. Половината коси се изплъзнаха и отново паднаха на лицето й. Големите й кафяви очи ме гледаха изпитателно.

— Трябват ти по-големи уши — казах аз.

Неочаквано тя сложи глава на гърдите ми и се разрида. Това беше хубаво за нея.

Карол дискретно излезе от стаята и ни остави сами. Дълго седяхме прегърнати. Кейт промълви: „Съжалявам“ няколко милиона пъти. Не се опитах да я утеша. Беше време да изплаче мъката си. Забелязах, че револверът й е сложен върху едно списание на масичката за кафе. На корицата имаше снимка на известна актриса и шест-седемгодишната й дъщеря. Дулото сочеше към дъщерята. Гледката никак не беше приятна.

Риданията на Кейт най-после утихнаха и тя вдигна глава.

Целунах мокрите й очи.

— Е, добро момиче, не е ли време да разкажеш приказка на господин Сюъл?

Тя кимна.

— Какво ще кажеш за едно питие? — Кейт видя, че се колебая и добави: — Много, много те моля. Рамото адски ме боли. Алкохолът ще помогне.

Повиках Карол. Тя подаде глава на вратата.

— Бърбън — рече Кейт.

Плачът й се бе отразил добре. Докато чакахме бутилката бърбън, тя започна да разказва. Прочела данъчните декларации на „Епоха“. Освен Аманда Стюарт, в съвета на директорите имало още две имена. Фирмата не била особено активна. Доколкото Кейт разбрала, „Епоха“ била основана преди няколко години, за да извърши само две сделки. Купили парцел земя и после го продали. Нищо вълнуващо. Но интересното било какво спечелили от инвестицията. Година след покупката на земята в джобовете им се изсипала нищо и никаквата сума от десет милиона долара.

Карол и аз едновременно повторихме цифрата.

— Десет милиона долара?

— Точно така — потвърди Кейт. — За трима души.

— Кои са другите двама?

— Съмнявам се дали си чувал имената им. Мичъл Тъкър и Джо Папас.

Кейт имаше право. Имената не означаваха нищо за мен.

— Кои са те?

— Тъкър е адвокат. Не е известен, с изключение на факта, че е зет на Харлан Стилман.

— Сенаторът Стилман?

— Да. Женен е за най-голямата му дъщеря. Най-бързият и лесен начин Стилман да е встрани, но същевременно вътре в играта.

— А Джо Папас?

— Също адвокат. Завършил е право в университета във Вирджиния. Ходил ли си в Шарлътсвил? Прекрасно учебно заведение. Основал го е Томас Джеферсън. Стаичките на робите още са запазени. Но сега са превърнати в квартири за студенти от висшата класа. Смятат се за престижни.

— И наградата за ирония се присъжда на…

— Познай кой е бил съквартирантът на Джо Папас?

— Изненадай ме.

— Алан Стюарт.

— Нашият Алан Стюарт?

Кейт кимна.

— Идната седмица Джо Папас ще обяви кандидатурата си за вицегубернатор. Къде е уискито, по дяволите?

В същия миг на вратата се потропа. Карол отвори, взе бутилката от ръцете на пиколото, даде му бакшиш и го отпрати. Тя сложи шишето на масичката за кафе, до револвера на Кейт, сетне каза:

— Ще донеса чаши.

Карол тръгна към кухнята и в същия миг на вратата пак се потропа.

— Сега пък какво има? — измърмори тя и отвори.

Всички предполагахме, че ще видим пиколото. Ето защо се втрещихме, когато в апартамента влезе детектив Джон Крук.

— Здравей, Джон — каза Кейт.

Той кимна и започна да й чете правата. Имах чувството, че Кейт се смалява и става все по-дребна и незначителна. Макар че когато я погледнах, тя бе изправила рамене и внимателно слушаше. Крук приключи и я попита дали разбира правата, които току-що й бе прочел. Кейт вдигна брадичка.

— В какво съм обвинена, Джон? В нападение със смъртоносно оръжие?