Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

Спенсър Дейвис пристигна пръв. Той стисна ръката ми и рече:

— Приятно ми е. Спенсър Дейвис.

Кандидатът бе намалил интензитета на ослепителната си усмивка заради случая, но въпреки това изглеждаше дръзновен, млад либерал. Спенсър Дейвис беше висок горе-долу колкото мен и имаше момчешки вид.

— Хичкок Сюъл.

— Мога ли да ви представя съпругата си?

Разбира се. Защо не? Той ме представи на приятна, симпатична жена. Според мен беше малко стеснителна, но смело се бореше това да не й личи. Около очите й имаше тъмни кръгове, които й придаваха вид на миеща мечка. Леко прошарените й коси стигаха до раменете. Не ми беше трудно да си я представя като колежанка — широки дрехи, без сутиен, боса, да раздава листовки, протестиращи един господ знае срещу какво, да пуши марихуана и да рисува цветя по лицето на приятеля си. С други думи, леко бунтарска младост и много повече кураж, отколкото виждах сега в жената, която се ръкуваше с мен.

Човек може да натрупа милиони, ако е в състояние да гадае бъдещето само по едно ръкостискане. Гадаенето на миналото е по-скоро салонен трик.

Кандидатът и съпругата му си намериха места и седнаха. Бил, телохранителят на Дейвис, се втурна в залата. Обаждал се и оставил няколко съобщения на телефонния ми секретар, за да ме информира, че кандидатът ще присъства на погребението.

— Какво толкова спешно имаше? — попитах аз и посочих господин и госпожа Дейвис. — Струва ми се, че той се оправя много добре.

— Аз… Ами… Камерата…

— Разбирам. Тогава всичко е наред, нали?

Бил не можа да отговори.

Леля Били и аз бяхме сложили бележки „Запазено“ на десетина стола отпред. Госпожа Симънс, разбира се, можеше да заеме единия. Джеф беше единственият й син, при това ерген. Днес семейният фактор нямаше да играе голяма роля.

— За кого са запазени онези места? — поиска да знае Бил.

— За спортните журналисти, новинарите и за метеоролозите — отговорих аз. — И за участниците в рекламите. Може и за онова момиче, което изтегля печелившите лотарийни билети.

Бил изглеждаше озадачен.

— Какво?

— За колегите на покойния — обясних аз. — Би ли влязъл? Стоиш на входа.

Той влезе. Явно не беше доволен от разпределението на местата. Неговият човек нямаше да е в светлината на прожекторите.

В момента пристигаха колегите на покойния новинар. Долових неудобството на някои от тях. Те бяха свикнали да се усмихват на публични места. Но сега бяха на погребение. Трябваше да си сложат тъжните физиономии. Онези, с които разказват за серийните убийци и за жертвите на торнадо. Насочих обезпокоените посетители към запазените места. Мими Уиг, разбира се, беше сред тях. Кожата й беше като на труп — бяла и лъскава.

В следващия миг се озовах лице в лице с поразителна блондинка. Последния път, когато я видях, тя не беше облечена точно за погребение.

Алан Стюарт се извиси застрашително зад съпругата си.

— Вие сте господин Сюъл, нали? Организаторът на кампанията ми разказа за вас. — Стюарт сложи ръка на рамото на жена си. — Мисля, че не познавате съпругата ми.

Стиснах ръката, която ми предложиха. Този път салонните трикове нямаше да минат. Това беше дъщеря на милионер. Разглезена и безчувствена. Дали не е тежко да си такъв?

— Приятно ми е, господин Сюъл.

— Здравейте, госпожо Стюарт. Приятно ми е да се запознаем.

Дали се дължеше на мъжката ми суетност или наистина съзрях блясък в студените й сини очи? Флиртуваше ли дамата с мен в присъствието на съпруга си? Алан Стюарт се усмихна, сякаш искаше да каже: „Знам. Тя винаги прави така. Но аз не й обръщам внимание“. Аз обаче й обърнах внимание.

— Познавахте ли се лично с господин Симънс? — Осъзнах, че дланите ми са изпотени.

— Да — отговори Аманда Стюарт. — Той беше поддръжник на Алан. Но на екрана, разбира се, беше безпристрастен. Джефри беше тактичен човек.

— Снощи видях брат ви — рекох аз, бързо сменяйки темата.

— Нима?

— Да. Той се среща с бившата ми съпруга. С която аз още се срещам. Макар и не по същия начин.

Ледът се разчупи, когато лейди Стюарт се намръщи.

— Господин Сюъл се шегува, Аманда — намеси се Алан Стюарт и стисна ръката ми. — Вероятно ще можем да поговорим след погребението.

Това не беше предложение, а заповед. Той посочи резервираните столове.

— Онези места запазени ли са?

— Да.

— Добре. Благодаря.

Те се отдалечиха. Прекрасна двойка.

Видях, че Бил се вбеси, когато Алан и Аманда Стюарт седнаха на запазените места, до популярните спортни журналисти, и се приближи към мен.