Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

Сложих си черния костюм, бяла риза и виненочервена вратовръзка. Съвсем не бях в настроение за погребение, но нямаше какво да се прави. Щракнах каишката на врата на Алкатраз и двамата тръгнахме към погребалния дом. По пътя кучето се погрижи за естествените си нужди. Алкатраз изприпка нагоре към апартамента на Били, настани се на овчата кожа в ъгъла на всекидневната й и се прозя.

Сам вече бе изкарал катафалката. Задната врата беше отворена и готова да погълне ковчега с мъртвеца. Сам се бе облегнал на колата и се припичаше на слънцето.

— Добро утро, Сам — казах аз. — Готов ли си?

— Да.

— Тогава да започваме. Влизай.

Вътре Били пиеше чай с госпожа Симънс.

— Съжалявам за Еди — каза госпожа Симънс, когато ни видя.

Погледнах двата ковчега отсреща. Очевидно бяхме паркирали Еди тук след снощното поклонение.

— Искате ли чай, момчета? — попита Били.

— Не. По-добре да започваме.

Госпожа Симънс въздъхна.

— На гробището ще бъде същински зоопарк.

Насочих пръст към нея. Точно така, старо момиче.

Наредихме цветя върху ковчега, после занесох останалите букети на гробището. Видях, че разполагам с малко свободно време, преди да се върна в погребалния дом. Тръгнах на север и след пет минути стоях пред надгробна плоча с надпис „Сюъл“. Коленичих и оскубах тревата около трите по-малки плочи на родителите ми и на неродената ми сестричка.

Бях щастлив, когато майка ми и баща ми бяха живи. И макар сестричката ми да нямаше шанса да ме радва, винаги съм предполагал, че тя щеше да бъде най-прекрасното създание на света. С нетърпение очаквах появата й.

Погалих плочата, изправих се и казах:

— Обичам ви. Трябва да тръгвам.

Но докато вървях към колата ми, вече не мислех за злочестото ми семейство, а за Кейт. Тревожех се. Питах се дали не подценявам натиска, на който е подложена. Дори да установеше със сигурност, че куршумът на Бауман е убил съпруга й, Кейт също бе стреляла по него. Тя бе изпитала онзи необикновен шок и от шест месеца живееше в агония. А през това време насила бе станала любовница на шефа си, а после — на известен изнудвач. Някой бе убил изнудвача. Вероятно Стюарт. А сега — всички онези разкрития за Бауман и „Епоха“… Кейт имаше много сметки за разчистване. Тя беше под такова напрежение, каквото само можех да си представям. Много й се струпа. Нищо чудно, че беше толкова отчаяна по телефона. И уязвима. Изгарях от желание да знам къде е и как да я намеря.

„Не се безпокой.“ Имаше ли по-безполезни думи?

Качих се в колата и се замислих за нещо друго, което ми бе казала Кейт. „Стой настрана.“ Включих двигателя, стиснах волана и застанах неподвижно. Кейт ме изолираше. През последните двайсет и четири часа контактът ни изведнъж се сведе до две кратки телефонни обаждания. Тя умишлено ме държеше настрана. Дали нещата между нас не се развиваха твърде бързо за нея? Явно й беше трудно да се отпусне и да се забавлява. Това я плашеше. Тя сигурно мислеше, че не го заслужава или че всичко ще свърши бързо, затова е по-добре да приключи преждевременно.

От друга страна, Кейт имаше психиката на герой. Тя се подлагаше на жестоките удари, за да предпази другите. Подкарах на изток и спрях на червен светофар. Може би ме гонеше параноя. Може би аз страдах от комплекса на човека, погрешно смятан за герой. Може би аз показвах признаци на колебание и страх от връзката ни. Убеден съм, че ако насоча проницателния поглед на доктор Фройд към себе си, ще напиша цяла книга. Лесно е да се плува в чисти води. Съвсем различно е да си проправяш път в блато.

Завих надясно по Бродуей. Опитах се да си внуша да се отпусна. Кейт и аз отново щяхме да бъдем заедно и да прогоним всички тези глупави опасения. Не успях. Нещо не беше наред. Чувствах го.

Минах покрай болница „Джон Хопкинс“, където родителите и сестричката ми бяха обявени за мъртви и където съм роден. Центърът на града се намираше на около километър и половина вляво. Пред мен и зад мен беше… останалият свят.

Понякога се налага да се ориентираш къде се намираш.

Всичко беше готово за погребението. Опечалените вече бяха започнали да пристигат. Бяхме наредили столовете в полукръг и бяхме оставили достатъчно място за телевизионната камера, която щеше да предава на живо събитието.

По-късно щях да разбера, че и на служебния си телефонен секретар бях получил няколко съобщения, които също не прослушах. Ето защо се стъписах от появата на антуражите на двамата главни съперници за поста губернатор на Мериленд.