Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

— Откога завеждаш връзките й с обществеността?

Морган отново въздъхна.

— Ти ме принуди да го кажа. Само я защитавам.

— Интересна защита. „Твърде безчувствена, за да убива.“

— Ако искаш вярвай. Истината е, че не ме е грижа. — Той взе бутилката и напълни чашата си. — Виж какво, ще отида да очаровам бъдещата ми тъща. Смятам, че с теб вече се наприказвахме.

— Като стари приятели — съгласих се аз. — Но имам още един въпрос. Ако не възразяваш.

Той бе станал, но се обърна към мен. Изражението му не беше особено ентусиазирано.

— Знаеш ли нещо за дружество с ограничена отговорност на име „Епоха“?

Мигновено разбрах, че Морган знае. Сестра му беше в съвета на директорите, за бога.

Но той излъга. Бавно поклати глава, сякаш наистина се замисли.

— Не. А сега, извини ме — отговори Морган и отиде да омайва Сали.

Но излъга.

В същия миг вратата се отвори и в бара влезе Тони Марино, издокаран в шотландски национален костюм — карирана пола, кожен колан и калпак. И наду гайдата. Акустиката в „Ухилената стрида“ беше изумителна. Звуците на „Божия милост“ изпълниха всяка свободна молекула във въздуха с най-вдъхновеното и прочувствено изпълнение на Тони Марино. Той се отправи към Еди, като маршируваше тържествено, със ситни стъпки, и ревеше като бебе. Това беше най-благородното зрелище, което съм виждал.

Главата ми дрънчеше.

Не. Телефонът звънеше.

Грешка.

Всъщност главата ми пулсираше. Пипнешком намерих слушалката, доближих я до ухото си и издадох някакъв звук — нещо средно между стенание и сумтене.

Обаждаше се Кейт. Беше ядосана.

— Защо не отговори на обаждането ми?

Пулсирането в главата ми се засили. Събрах сили и изграчих:

— В моята родина казваме здравей.

— Добре. Здравей. Не получи ли съобщението ми?

Телефонният ми секретар просветваше укорително.

— Не прослушах съобщенията си, Кейт. Съжалявам. Не… си спомням как съм се добрал до леглото. Сигурно мигновено съм заспал.

Погледнах се и видях, че не съм свалил ризата, вратовръзката и чорапите си.

— Поклонението е било доста забавно, а? — язвително подхвърли Кейт.

В замъгленото ми съзнание се фокусираше сцена от изминалата нощ. Темз стрийт. Късно вечерта. Процесия. Ковчегът на Еди — носен на рамене. Остатъкът от лодката — хвърлен в пристанището.

Седнах в леглото.

— По дяволите!

Възклицанието ми привлече вниманието на Алкатраз, който вдигна глава и излая.

— Какво се е случило? Добре ли си? — В гласа на Кейт прозвуча искрена тревога.

Спомените постепенно нахлуха в паметта ми. Спомних си, че за щастие, ковчегът с Еди благополучно стигна до погребалния дом.

— Добре съм. Но за миг помислих… Няма значение.

Алкатраз отново излая — явно искаше да излезе навън — и аз не чух началото на онова, което каза Кейт.

— … и този път ще се вдигне голям скандал. Не искам да се притесняваш за мен.

— Какво каза, Кейт? Съжалявам, но…

— Нямам време да ти обяснявам. Виж какво, Хич, съжалявам за… всичко. Вече ти казах, че не исках да те замесвам в цялата тази история. Съжалявам.

— Чакай малко. Какви ги говориш, Кейт? Вече се разсъних. Трябва да ми кажеш какво става. Съжалявам, че не прослушах съобщението ти. Какво откри вчера? Какво беше онова за Аманда Стюарт и „Епоха“? Снощи се срещнах с Питър Морган. Той се престори, че не е чувал за „Епоха“. Излъга.

Последва мълчание, сетне Кейт попита:

— Срещнал си Питър Морган?

— Да. Джулия го доведе на поклонението.

Кейт не каза нищо. За миг помислих, че е затворила.

— Кейт?

— Да. Искам да внимаваш, Хич. Моля те. Не се тревожи за мен. Само ми направи една услуга. Стой настрана. Каквото и да се случи.

— За какво говориш? Какво ще се случи?

— Нищо. Не се безпокой.

— Кейт, трябва да ми кажеш за какво говориш.

— Уморена съм, Хич. — Гласът й потрепери. — Наистина… съм много уморена.

— Плачеш ли, Кейт?

Този път не чух нищо, защото тя наистина затвори.

Веднага набрах номера на домашния й телефон, но отговори секретарят. Може би Кейт седеше там и слушаше. Не знам. Не оставих съобщение. Провесих крака от леглото. Какъв неподходящ момент да се чувствам зле! Нямах представа за какво говореше Кейт. Какво щеше да се случи? Защо да стоя настрана? От какво? От нея ли? В главата ми се въртяха рой въпроси. И само пулсиране вместо отговори.

Прескочих Алкатраз, отидох в банята, намерих няколко аспирина и ги сдъвках. После се съблякох, застанах под душа и стоях там, докато топлата вода от бойлера се свърши. Беше болезнено, но подейства. Излязох от банята значително по-жизнен, отколкото когато влязох. Щях да изпия кофа кафе и напълно да се възстановя.