Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

Идеята беше на Били. И според мен беше гениална. Еди беше редовна посетителка на „Стридата“. Тя бе живяла и умряла тук. Сали разпространи мълвата, че поклонението на Еди ще се състои довечера в бара. Питиетата щяха да бъдат безплатни. Придирчивите не трябваше да присъстват.

Керамичните вази с формата на телевизор бяха станали четирийсет, когато се върнах в погребалния дом. Били бе научила, че вървят по двайсет и пет долара парчето, при това без цветята. Онзи, който ги продаваше, вече бе спечелил хиляда долара. Докато пресмятах, в залата влезе разплакана млада жена. Хлипайки, тя обясни на Били, че е израснала с Джеф Симънс. Разбира се, жената не го познаваше лично. Но в XX век човек може да „израсне“ с напълно непознат, да го обича и мрази, да охладнее, да се смее и плаче заедно с него, дори да отиде на погребението му… без нито веднъж да се срещнат. Побиват ви тръпки, нали?

Били докладва, че не е виждала едър и як мъж да нахлува през вратата и да държи букет лилии и пистолет. Всъщност не я бях уведомил за евентуалната заплаха срещу живота и крайниците ми. Смятам, че не е хубаво да тревожиш другите, освен ако не обичаш да привличаш внимание към себе си. Скъпата ми леля не можеше да направи нищо, за да ме защити, затова беше излишно да я притеснявам. Потърсих няколко пъти Кейт в участъка, но чух само съобщението, че детектив Забриски не е работа.

Фред донесе още един наръч цветя. И тогава забелязах полицейската кола, паркирана на отсрещната страна на улицата. Спомних си, че я бях видял, когато се върнах от „Стридата“. Прекосих улицата и потропах на стъклото, сетне приклекнах, за да надникна вътре. Зад волана седеше мършав млад мъж. Полицейската фуражка беше килната назад на главата му. На седалката до него бяха разпръснати десетки билети от лотария с моментално изплащане на наградите. Той усърдно изстъргваше сребристото покритие на един от тях. Стори ми се познат.

— Здрасти — казах аз.

— Здрасти.

— Спечели ли нещо?

Ченгето издуха сребристия прах от лотарийния билет и присви очи.

— Спечелих още един билет — отговори той, взе един билет и ми го даде. — Вземи. Опитай си късмета.

Изстъргах сребристия прах с нокът.

— Искам да те питам нещо. Има ли причина да си спрял тук? Освен че се опитваш да спечелиш голямата награда. Да не би да наблюдаваш погребалния дом?

— Наблюдавам всичко. Това ми е работата.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, наблюдавам го.

— Детектив Забриски ли те изпрати?

— Забриски? Не. Изпрати ме детектив Крук.

— Крук?

— Да.

Сега си спомних къде бях виждал ченгето. В крайградския клуб. Той докара Крук там в деня, когато намериха Гай Фелоус наръган с нож.

— Детектив Крук каза ли ти за какво точно да си отваряш очите? — Щях да кажа „за кого“, но се въздържах.

— За всичко подозрително.

— Само това ли ти каза?

— Не беше необходимо да ми казва друго.

Младежът явно беше схватлив.

— Не искам да ти казвам как да си вършиш работата, но оттук влизат и излизат много хора през целия ден. Носят цветя и какво ли не още… Само се питах какво смяташ за подозрително?

— Подозрително е, ако някой, който идва насам, спре, когато забележи полицейската кола, обърне се и тръгне в противоположната посока.

— Ще тръгнеш ли след него?

— Ще го запомня.

Издухах сребристия прах от билета си, видях, че печеля безалкохолна напитка и го хвърлих на седалката.

— Брей — рече полицаят. — Днес трябва да е щастливият ти ден.

Не можех да кажа, че се чувствам щастлив.

— Познаваш ли човек на име Лу Бауман? — попитах аз.

— Лу Бауман? Разбира се. Не бяхме близки, но знам кой е. От време на време сме си говорили. Преди леля му да умре и да му остави всичките онези пари.

Да. Леля му. Леля „Епоха“.

— Ако го видиш да идва насам, това ще ти се стори ли подозрително?

— Подозрително?

— Ще го запомниш ли?

— Ами, да. Лу е в Мейн. Има огромна къща там. И голяма яхта.

— Тогава би се изненадал, ако го видиш тук, нали? Ще слезеш ли от колата да му кажеш здрасти?

— Ако видя Лу Бауман на улицата? Разбира се, че ще му кажа здрасти. — Ченгето се ухили. — И ще го помоля да благослови останалите лотарийни билети.

— Благодаря, полицай. Ще те оставя да си вършиш работата.

Изправях се, когато младото ченге неочаквано се стресна.

— Хей! Погледни! — рече той и посочи нещо на улицата.

Погледнах, но не видях нищо необикновено. Младият полицай се намръщи, после сви рамене.