Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

— Още цветя — съобщи Били.

— Здравейте, госпожо Сюъл. Ето ги цветята — каза куриерът Фред.

Познавахме го от цяла вечност. Наричахме го Фред Флората. Нямах представа какво е фамилното му име. Виждаха се само кльощавите му крака и ръце, които бяха прегърнали букет, достоен за Мис Вселена.

— Сложи ги някъде, Фред. Благодаря.

Флората затътри крака към зала едно и след миг отново се появи.

Наблюдавах всичко това от кабинета си. Вратата ми беше отворена, защото обичам да посрещам гости. Пък и мислех, че е умна идея да разбера колкото е възможно по-бързо дали Лу Бауман е дошъл да ме види. Трябва да призная, че като съзрях Фред, скрит зад цветята, стомахът ми се сви. Ами ако Лу Бауман се бе сетил за този номер? Ами ако през официалния вход се вмъкнеше планина от лилии, а после изведнъж извадеше пистолет и започнеше да стреля? Тази гледка не ми даваше покой.

Излязох от кабинета, за да проверя как вървят нещата. Били и аз вече бяхме дръпнали плъзгащата се врата. Двете зали бяха пълни с цветя. Някой предприемчив бизнесмен печелеше купища пари, продавайки керамични вази с формата на телевизор. В залите ни вече имаше две дузини такива вази. На всички бе залепена снимката на Джеф Симънс. Рекламна снимка. Преди пластичната операция. Може би от преди десет години.

Попитах Фред дали знае откъде идват керамичните вази. Той отговори, че не знае.

Били се приближи до мен и рече:

— Изглежда ще има погребение.

Тя обожава тази шега.

— Какво ще правим с Еди? — изплаках аз. В момента тя беше в мазето, до Джеф Симънс.

— Трябва да отложим погребението й за друг ден. Нищо не можем да направим.

Били, разбира се, имаше право. Един поглед към отрупаните с цветя зали потвърждаваше това. Но мисълта за Еди продължаваше да ме измъчва.

— Еди заслужава нещо по-добро, отколкото да чака в мазето.

Били започна да се разхожда сред цветята. Знаех какво мисли. И аз мислех за същото.

Били завря нос в лилиите и ги помириса, после се обърна към мен.

— Хрумна ми нещо. Да видим какво ще кажеш.

Точно преди обяд изнесохме Джеф Симънс от мазето и го сложихме в едната от залите. Майка му дойде да ни помогне. Тя оправи вратовръзката му и махна няколко невидими прашинки от синьото му сако. Синът й изглеждаше добре.

Въпреки прилива от цветя и керамични вази с формата на телевизори, не очаквахме много хора на следобедното поклонение. Щяха да дойдат предимно членовете на семейството, приятели и колеги. Огромната тълпа щеше да се изсипе на погребението, което местната телевизия щеше да предава на живо. Какво пък, по дяволите! Джеф Симънс бе прекарал живота си в телевизията и всички го познаваха. Излъчването на живо на погребение по принцип беше глупаво, но в случая и уместно. Камерите привличаха хората като мухи. А знае се какво привлича мухите.

Били ме увери, че ще свърши повечето работа около поклонението на Симънс и ме освободи да се заловя с Еди. И аз незабавно пристъпих към действие.

Тони Марино ми помогна. Той обиколи магазините за алкохол в града и донесе дузина кашони. Взех няколко найлонови чувала за смет и тръгнахме. Сали ни посрещна на вратата на „Стридата“. Очите й бяха подпухнали. Явно приемаше тежко смъртта на Еди.

Тя ни покани да влезем и Тони и аз се заловихме за работа. Напълнихме чувалите с всички онези бутилки и кутии. Намерихме няколко интересни вещи, които през годините бяха попаднали в лодката. Портфейл, съдържащ билет за Музея на порнографията в Индианаполис, и снимка на красив млад мъж с подигравателна усмивка. Той държеше топка за боулинг, в която бе затъкната дълга червена свещ. Очевидно рожден ден. Сали пъхна снимката в рамката на огледалото зад бара. Намерихме и няколко шапки, пожарникарска каска, сутиен в леопардови шарки, две патерици, транзистор, брой на списание „Лук“, бирени капачки, кучешка каишка с шипове, която предложих Сали да завърже на врата на сексапилния си дърт съпруг, и екземпляр на „Война и мир“ с меки корици, скъсан точно по средата.

Тони и аз замъкнахме чувалите пред служебния вход на бара, откъдето щяха да ги приберат боклукчиите. Събрахме повечето трески и ги изхвърлихме през черната врата на пристанището. Подходящ край за старата лодка. Проверявах през половин час телефонния си секретар. Безпокоях се за Кейт. Не се беше обаждала.

Голямо парче от лодката бе останало непокътнато — носът и двуметровата част от щирборда. Тони и аз го подпряхме на стената срещу бара. Носът сочеше към тавана. После отидохме в погребалния дом и взехме Еди. Закарахме ковчега в „Ухилената стрида“, внимателно го сложихме в остатъка от лодката и махнахме капака. Еди изглеждаше много красива.