Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

— Искаш да кажеш, че Бауман не вярва в случайности?

— Не и от този вид. Не забравяй, че е бил детектив петнайсет години. Обучен е да бъде подозрителен, особено към случайностите.

— Аз пък обожавам случайностите.

— Затова не те бива за детектив. Бауман вече знае, че някой е по дирите му. Знае, че е имало организиран заговор, за да му отмъкнат плика с парите. И ще се досети, че Карол не е действала сама.

Карол целуваше стреличките за късмет. Вече бе привлякла вниманието на Боб и Ал, които бяха престанали да спорят.

— Бауман е добър детектив — продължи Кейт. — Той ще си спомни, че си свалял Карол в бара…

— Не съм я свалял…

— Ще си спомни и номерата ти с колата, когато се опитваше да го забавиш. Ще свърже нещата и ще претърси хотелите в Хийхоу. Неприятно ми е да го кажа, но господин и госпожа Франк Синатра звучи странно. Не трябваше да ти позволявам да ни регистрираш с тези имена. Но тогава не мислех.

— Стига, Кейт. Бауман не може да се сети, че сме ние.

— Записа ли номера на колата под наем във формуляра на хотела?

— Да, но…

— А използва ли кредитната си карта, когато нае колата на летището?

— Това не означава задължително, че…

— Схващаш ли за какво намеквам?

— Разбира се. Но…

— Хич, нямаме време да обикаляме сградите в Хънт Вали, за да търсим „Епоха“. Лу Бауман уби съпруга ми. И знае, че сме по дирите му. Това го превръща в отчаяно чудовище. Ако мислиш, че…

Писък разцепи въздуха. Беше Карол. За част от секундата помислих, че е уцелила десетката. Но писъкът не беше радостен, а по-скоро вик, който надаваш, когато едър и як тип, от когото си отмъкнал осем хиляди долара в Мейн, неочаквано отваря вратата на бара в Балтимор, където ти невинно играеш на стрелички.

Кейт измърмори: „Мамка му“ и се скри под масата.

Лу Лотарията се бе завърнал.

Мисля, че вече описах обстановката в бар „Ухилената стрида“. В случая са важни само две особености, за да разберете какво стана трийсет секунди след появата на Лу Бауман. Първата особеност е черната врата, водеща право към пристанището, а втората — старата лодка, която е окачена на вериги на тавана и е пълна с празни бутилки и кутии.

Не споменах третата особеност, защото тогава ми се стори абсолютно несъществена. Телефонът. В дъното на бара. До черната врата. В мига, в който Карол съзря Лу Бауман и изпищя, телефонът иззвъня. Сали вдигна слушалката. Търсеха мен.

— Хичкок! — извика Сали.

Кейт току-що се бе скрила под масата. Станах и тръгнах към бара. И това привлече вниманието на Бауман, който се насочи към мен и изрева:

— Копеле!

Тъй като бях по-близо до онзи край на бара и имах по-дълги крака, аз стигнах до телефона с около пет крачки. Бауман трябваше да прекоси целия бар, но така и не успя да го стори.

Героят на мига беше Еди Велвит. Дори не я бях забелязал, че седи там, защото тя се бе превърнала в кръчмарска мебел и се бе сляла с интериора. Погледът на Лу Бауман беше убийствен. Еди изливаше остатъка от бирата в чашата си, когато разяреният бик мина покрай нея. Стигнах до бара и спокойно взех слушалката от Сали.

Еди хвърли празната бутилка в лодката. Обаждаше се леля Били.

— Хич, търси те един тип. Спомена, че ще се отбие в „Стридата“. Но…

Така и не чух останалото. Всичко стана много бързо. Чух, че веригите се откъсват от тавана. Разхвърча се мазилка. И после се чу силен трясък.

Лодката се стовари върху бара и отчасти върху Еди и Лу Бауман. Стотиците бутилки се строшиха и парчетата се разпръснаха във всички посоки. Едно от шишетата ме удари по главата, друго — в устата. Сали ожесточено размахваше ръце, за да се предпази от канонадата. Нещо прасна Франк точно между очите и той се строполи на пода. Другите посетители в бара избегнаха преките попадения, но бяха блъснати от останалите, които отскочиха назад от експлозията. После нещо като ударна вълна ги повали на земята. Видях, че Карол падна.

Еди Велвит и Лу Бауман пострадаха най-много. Двамата лежаха на пода, заровени под празните бутилки и кутии. Ще ви дам само три секунди, за да си представите картината, защото само толкова време беше нужно на Лу Бауман да се съвземе. Той се размърда. Носът му кървеше, а над лявото око имаше рана. Устата му също беше разкървавена. Наистина усещаше вкуса на кръвта. Но аз видях, че Бауман иска още кръв. Моята.

Действах, без да разсъждавам. Вероятно ми помогнаха дългогодишните наблюдения върху способността за мълниеносна мобилизация на Сали.